четвъртък, 8 март 2018 г.


СДРУЖЕНИЕ "ХЕЛЗИНСКИ НАБЛЮДАТЕЛ – БЪЛГАРИЯ"

ПРОВОКАЦИЯТА НА ДПС В ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ НЕ МИНА

Според  становището на Европеиския съд по правата на човека,  чл. 10(2) от Европейската Конвенция за Защита Правата на Човека и основните свободи задължава медиите и другите средства за масово осведомяване да съобщават информации и идеи към които е налице публичен интерес, но и обществото има право да ги получава. Съдът утвърждава в по-общ план не само, че решава конкретни дела, но със становищата си изяснява, охранява и развива нормите на Конвенцията.
Водено от тези принципни положения, сдр. „Хелзинкски наблюдател-България” публикува на 8.10.2015г. в  своя сайт, критична статия, която е съобразена с международните правни норми и Договора за Европейския съюз. Темата на статията са последователните опити на ДПС да използва Европейския парламент за оклеветяване на България. Посредством евродепутата И.К., ДПС отправя нечестно обвинение за нарушаване избирателните права у нас чрез забрана за използване на небългарски т.н. „майчин език” по време на предизборна кампания, поради което гласоподавателите не могли да получават информации на разбираем за тях  език.                                             
В споменатата статия коректно и аргументирано са оборени твърденията на И.К, за което подробно информирахме членовете на Комисията по петициите на ЕП. За редовност наново излагаме /със съкращения/, публикуваната под заглавие „Словоблудството на евродепутата И.К.” статия. Централното ръководство на ДПС предприе широкомащабно предизборно пропагандно мероприятие под кодовото име „майчин език“. Във вътрешен план бяха използвани дебатите в Народното събрание във връзка със Закона за предучилищното и гимназиалното образование. Опитите за турцизация на българската образователна система обаче се провалиха.
            В международен план бе предприета мащабна акция с внасяне на петиция в Европейския парламент, в която се настоява за премахване на всякакви ограничения в българския Изборен кодекс, който не допуска използване на чужди езици при подготовката и провеждането на национални и местни избори. Трябва да се изтъкне, че установяването на действителната необходимост от подобни актове е във всеки конкретен случай по оценка на държавата и има изцяло дискреционен характер. Оценката принадлежи на законодателните и изпълнителните й органи и не може да бъде противопоставяна на принципите и изискванията, свързани с нормалното функциониране на държавните институции с оглед защитата на националната сигурност и независимост, на единството на българските граждани, какъвто очевидно е вложенният в петицията на  евродепутата И. К. до Европейския парламент замисъл.
Реализирането на задачата бе възложено на члена на Националния съвет на ДПС евродепутат Илхан Кючюк. От известните нам негови изказвания проличава намерението внесената в Комисията на ЕП петиция да стане отворена за всички граждани на ЕС. Съдържанието на петицията не е разкрито публично, поради което сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ бе възпрепятствано да вземе отношение по нея, да изрази конкретно своето мнение и вземе участие в дискусията. Поради това се спряхме на публикувани твърдения, които се характеризират с креслива демагогия, на преднамерени заблуди, прокарване неверни твърдения и изобщо използването на целия арсенал на политическата шарлатания.
Петицията на И. К. е представена съвместно от името на ДПС и Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДП) в ЕП. Уместно е да се изтъкне прилагането в този случай на един конюктурен тактически подход, който е чужд и несъвместим с идеологическата същност на политическите им доктрини. Либералният интернационал традиционно утвърждава за своя неизменна основа индивидуалните свободи и личната отговорност, докато ДПС е изявена автократична партия, чиято дейност, в нарушение на международдните стандарти, е насочена главно към признаването на колективни права, задължения и отговорности на групи от населението по общностен (расов, етнически, религиозен, езиков)  признак.
Петицията е изгответна в нарушение на чл. 6 на Договора за Европейски съюз, определящ упражняването на основополагащия принцип на субсидиарност и то в зависимост от областите на компетентност, в които тя е предоставена с Договорите. Всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза – в случая за ограниченията в българския Изборен кодекс за агитация на чужд език, принадлежат на държавите-членки. Съюзът зачита националната идентичност на държавите, присъща на техните политически и институционални структури. Въпросите на сигурността и националното единство на народа като политически субект остават само в рамките на отговорностите на държавата. Следователно, темата на петицията на евродепутата И.К. - респ ДПС, не би трябвало да бъде предмет на обсъждане в Комисията на ЕП.  Защото всяка институция в Общността е задължена да следи за спазването на утвърдения в ДЕС принцип на субсидиарност. При това, дефинирането на понятието „майчин език“ е логически невъзможно, тъй като не са определени задължителните обективни елементи на съдържанието на този термин.
Думите на евродепотата И. К., че ДПС се е доказало като последователна в своите либерални принципи партия, не могат да заблудят и най-непосветените в тази област. Зачитането на индивидуалните права, свободи и отговорности е основното послание на Манифеста от 1947г., на Декларацията от Оксфорд (1967г.), на Либералния апел от 1981г., както и Уставът на Либералния интернационал от 1997г., а и са утвърдени като фундаментална и универсалня категория на нашето време. Противно на либералната идеология, ДПС определя защитата на колективните права за своя приоритетна политическа цел и стратегическа задача. Това обстоятелство е в разрез със Декларацията за принципите на международното право. Според казаната декларация е недопустимо и несъвместимо с Устава на ООН да се предприемат каквито и да са действия с цел разчленяване или нарушаване целостта или политическото единство на съвременните държави. Правилата и организацията на партията обаче, с присъщата им логика и стил на автократично управление, са превърнали ръководителите на ДПС на всякакви организационни равнища в мистични образи и икони.
Неистови са манипулативните твърдения и измамни внушения, че ДПС отстоява универсалните права на човека. Следва да се отбележи обстоятелството, че то бе регистирано на 4.01.1990 г. като Движение на турците и мюсюлманите в България. Под натиска на външни сили през  април с. г. участва в парламентарните избори вследствие безскруполни манипулативни кадрови промени в ЦИК и се утвърди с дейността си като противоконституционна етническа и религиозна партия.
Абсурдно звучат уверенията на евродепутата И.К. за привързаността на ДПС към основополагащите принципи на универсалното международно право, гарантиращи зачитане на неотменните по рождение индивидуални права на човека. Защото със своята неотклонна политика движението винаги се е стремяло да осъществява  несъвместимата с тях ислямска правно-религиозна доктина (шариата). Достоверен пример е тържествено извършваното публично ритуално обрязване на малолетни деца. То се организира и провежда съвместно от ДПС и Гл. мюфтийство в нарушение на чл. 16 и чл 19 на ратифицираната от България Конвенция за правата на детето, с която се забранява физическото и психическо насилие върху деца.
Твърде арогантни са етношовинистичните внушения на евродепутата И.К. за депесарско гарантиране на свободата и демокрацията, както и зачитане правата на човека. Както бе упоменато, акцент в реториката на движението неизменно се слага върху недопустимото от универсалните международни норми признаване на колективни права на групи от населението на България по общностен (етно-религиозен) признак. Трябва да се изтъкне разпоредбата в чл.чл. 3,11,31 и 37 на Обяснитения доклад, ратифициран ведно с Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ), че „не се предвиждат никакви колективни права“ за национални малцинства, общности, групи. В разрез с тази разпоредба са постоянните опити на ДПС за преформулиране разбирането за националната държава в мултиетническа държава, като „колективните права на малцинствата“ са нейната градивна основа. Тази теза се използва от движението за организиране на „пета колона“ и като интструмент за дестабилизация на страната, чрез усилено насърчаване стремежите за автономия и на сепаратизъм по разделителните линии на етносите. Разчитайки на непознаването от страна на членовете на ЕП на специфичните особености на обществените отношения в България и наред с продължаващото ерозиране на националното единство, добре прикритият стремеж на евродепутата И.К. е да предизвика регламентиране (дори с необвързваща препоръка на ЕП) на правно алогичния термин „майчин език“. Изучаването на официалния български език освен право е и конституционно задължение (вж. Решението на съда на ООН - 1955 г, - Хага, цитирано в Разяснителния доклад към европейската конвенция за гражданство).
Друго, нарушаващо утвърдените международни стандарти внушение е за „право“ на самоволно субективно „самоопределение“ на индивида по етническа принадлежност, а не въз основа на определени обективни критерии за идентичност. Защото право на самопределение имат само народите (вж. чл.1 на Международния пакт за граждански и политически права). Правните измерения на националното единство се определят от точното прилагане на основните конституционни принципи – единство на българския народ като политически субект.  
Много често в своята лексика ДПС манипулативно използва словосъчетанието „етнорелигиозно“, чрез което се внушава османо-турската теза, че всеки мюсюлманин в България е етнически турчин, а неговия майчин език е турският. Следва да се изтъкне, че османотурска колонизация на Балканите никога не е имало, а обявените за „етнически турци“ е насила ислямизирано и потурчено през петвековното робство коренно християнско население. Всъщност, истинската цел на това внушение не е обогатяване, културното многообразие, а използване на небългарски език в подмолна изборна и партийна агитация за разрушаване на националното единство и на тази основа за разделение, обособяване и противопоставяне на населението на страната. В България употребата на чужд език в междуличностните отношения не е ограничено с изключение на посочените в чл„ 10(2) на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи забрани. Възхваляваният от евродепутата И. К. „български етнически модел“ по своята същност  е инструмент за осъществяване посредством ДПС на стратегическата политика на пантюркизма и неоосманизма в синтез с исляма за поетапно ограничаване националното единство и суверенитета на българската държава и превръщането й в интегрална част на една чужда ислямска държавна общност.
За изложените съждения по повод изпратената до ЕП от евродепутата И.К. петиия ще се позовем на становището на Европейския съд по ПЧ от 30.01.1998т., че за законноста на една организация трябва да се съди по нейната дейност.  И още, че не е достатъчно оценката да се извършва само от заявеното в устава или програмата. Уставът може да се окаже книжна фасада, която прикрива цели, намерения и дейност, различни от публично обвените.
На адрес CM\1085279BG.doc в интернет може да се прочете в оригинал Съобщение за членовете на ЕП в отговор на петиция № 0927/2015, внесена от Илхан Кючюк, относно твърдение за нарушение на избирателните права в България чрез забрана за използване на други езици освен български по време на предизборните кампании .
Решението на Комисията по петициите на ЕП, /както е видно от документа CM\1085279BG.doc в интернет/ е: да се приключи разглеждането на петицията и да се изпрати писмо до българските органи.
Отговорът от 27 януари 2016г. на комисията (забавянето на информацията не е по наша вина) гласи:
„В областта на избирателното право компетентността на Съюза се отнася до правото на гражданите на Съюза, пребиваващи в държава членка, различна от тяхната собствена, да гласуват и да се явяват като кандидати на изборите за Европейския парламент и на местните избори в държавата членка на пребиваване при същите условия като гражданите на тази държава. Тези права са залегнали в член 20, параграф 2, буква б) от Договора за функционирането на Европейския  съюз, както и чл. 39 от Хартата на основните права, и се привеждат в действие посредством Директива 94/80/ЕО на общинските избори и Директива 93/109/ЕО за изборите за Европейски парламент. Двете директиви определят условията за упражняване на тези права, включително процедурите за регистрация в избирателните списъци на гражданите на ЕС, които не са граждани на съответната държава членка, за да гласуват и да се явяват като кандидати на тези избори. Въпреки това разпоредбите на тези директиви не регулират правилата за изборната кампания.
По отношение на изборите за Европейски парламент по-специално, член 223 от ДФЕС засяга процедурата за тези избори. Съгласно тази разпоредба избирането на членовете на Европейския парламент се осъществява чрез всеобщо пряко избирателно право, съгласно уеднаквената процедура във всички държави членки или в съответствие с принципите, общи за всички държави членки. Сред общите принципи, които трябва да се спазват от всички държави членки по отношение на изборите за Европейски парламент, съгласно предвиденото в Акта от 1976 г. за избирането на представители в Европейския парламент, е принципът, че изборите  се провеждат чрез всеобщо пряко, свободно и тайно гласуване (чл.1 параграф 3). Допълнителни общи разпоредби включват, например, задължението членовете на ЕП да се избират въз основа на пропорционална избирателна система, като се използват избирателни списъци, списъка на функциите, които несъвместими с тази на член на Европейския парламент, както и възможността държавите членки да определят праг за разпределяне на местата  в Европейския парламент, който не може да надвишава 5% от подадените гласове.
Актът от 1976г. обаче не съдържа общи разпоредби относно предизборната кампания. В съответствие с Акта от 1976г. тези аспекти на изборната процедура, които не се регламентират от Акта от 1976г., се уреждат във всяка държава членка посредством националните разпоредби.
Заключение
Редът и условията на изборните кампании за общински избори и избори на Европейски парламент не се уреждат от правото на ЕС. Следователно задача на държавите членки е да определят правилата за изборната кампания, в съответствие с правото на ЕС и съответните международни стандарти, които ги обвързват.
Както комисията вече подчерта в отговор на писмен въпрос Е-003774/2015, изборите са свободни тогава, когато гарантират свободното изразяване на волята на избирателите. Това предполага свобода на изразяването на становища и разпространението на информация в периода, предшестващ изборите, както и възможността за всички общности да разбират и пълноценно да участват в изборния процес. В същия отговор Комисията подчерта значението на ангажимента на държавите членки за гарантиране на спазването на тези демократични стандарти, включително стандартите, залегнали в Европейската конвенция за правата на човека. При тълкуване на съответните разпоредби на тази конвенция Европейският съд по правата на човека прие, че по принцип държавите имат право да уреждат използването на езици от страна на кандидатите и други лица по време на изборни кампании и ако е необходимо, да налагат определени разумни ограничения. Тези ограничения следва да бъдат в съответствие с основните ценности на едно демократично общество, сред които е свободата на изразяване.”
Видно от изложеното по-горе е че становището на сдружение „Хелзински наблюдател-България” и заключението на комисията по петициите на ЕП съвпадат по същество. Следователно провокацията на ДПС срещу България, Европейският парламент да признае т.н. „майчин език” не мина!

понеделник, 26 февруари 2018 г.


 СДРУЖЕНИЕ ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ
20.02.2018
                 
                                                                 ДО  ПРЕЗИДЕНТА НА
                                                                 РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
                                                                 г-н РУМЕН РАДЕВ

                               
     УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ,

     Подкрепяме изложените от Вас и Вицепрезидента на 24 януари 2018г. констатации и оценки в годишните ви отчети, които съответстват на залегналите в Заключителния документ от Хелзинки (1975г.) принципни п
oлoжения на консолидирания текст на Договора за Европейски съюз (2008г.) за стриктно зачитане националния суверенитет, спазване върховенството на закона, на правата на човека и защита политическите, икономическите и социални интереси на българския народ и държава.
Обнадеждени сме, също така, от поетите от Вас задължения за изслушване на българските гражданин по всеки един казус.
Наред с това, обаче, отбелязваме продължаващото пренебрегване на изтъкваните през последните десетилетия от сдр. ”Хелзинкски наблюдател – България” пред върховните органи значими проблеми, които в съвременните условия и ширещата се корупция придобиват съдбовно значение. Това обстоятелство ни принуждава, да изложим наново някои наши тезиси.
В писмо вх.№63-00-51 от 24.06.2013 представихме на президента Плевнeлиев нашите становища относно ЛИПСАТА НА ОСНОВАНИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ  СТАТУСА НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НА ЛИЦАТА ОТ НЕБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД, които по лична инициатива са се изселили на територията на Република Турция и са придобили по своя воля и свободен избор турско гражданство. Второто становище засяга НЕПРАВОМЕРНОТО ИЗПЛАЩАНЕ НА БЪЛГАРСКИ ПЕНСИИ В РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ.
Отношение по писмото от 24.06.2013г. и споменатите две становища не бе взето от президентската администрация, а мненията на сезираните министерства (МнВР, МП, МФ, МТСП, МВР, както и на Мин. съвет) се оказаха твърде необосновани, едностранчиви, високомерни и изцяло неприемливи.
Ето защо си  позволяваме, бидейки дълбоко убедени в правотата им, да ги предложим наново на Вашето внимание. Към тях искаме да прибавим някои съществени обстоятелства.
·        Според чл.35(1) от Конституцията, български гражданин е всеки, който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход. При това конституцинната уредба, Законът за Българските документи за самоличност и други актове биват нарушавани непрекъснато и безотговорно от българските власти. Би трябвало да е известно, че изселниците от България получават безпроблемно и доброволно тамошно гражданство, а Меджлисът е приел през 1995г. закон, според който те се считат турски граждани въз основа на турския си произход.
·        С изложение до президента вх. № 63.00-37/30.07.2010г., копие от което прилагаме, информирахме институциите (в частта, касаеща посещението на президента Ж. М. Желев и сътрудниците му на 15 юли 1994 г. в Анкара) за предоставения от него на премиера г-жа Чилер пакет с български документи без да са съобразени с нормативно изискваните за случая разпоредби. Пакета включва неверни твърдения за решение на министерски съвет на Р. България за „запазване” на предишното българско гражданство на изселниците в Р. Турция. На тази основа турският премиер г.жа Чилер е наредшла  връщането от турските органи на личните и задгранични паспорти и други документи на изселниците, за да им послужат да се легитимират като български граждани. По такъв начин десетки хиляди турски граждани с такива документи минават безпрепятствено ежегодно през КПП-тата на българската граница, установяват се на определени места у нас или шарят навсякъде из Европейския съюз, трупайки често негативно отношение към българския народ и държава, като пораждат опасности за държавната сигурност.
·        На заседание на 4.11.2010г., Комисията по правата на човека, вероизповеданията, жалби и петициите на гражданите към 43-то НС разгледа изложените от нас становища по посочените по-горе проблеми. Видно от Протокол №15, Комисията прецени, че те следва да бъдат отнесени към двустранната междуправителствена комисия по нерешените въпроси. Това не бе направено и остана без последствия.
·        На споменатото заседание представителите на етно-религиозната партия изтъкнаха, че изплащането на пенсиите в Турция е компенсация за т.н. „възродителен процес”! Трябва да се отбележи, че смяната на имената на българските мюсюлмани последва провокираните преди и след това от чужди спецслужби терористични атентати, при които са загиналш над 50 невинни български граждани. Следва да се изтъне също, че с нормативни актове от 1935, 1974, 1977г., турските власти разпореждат даването само нa типично турски лични и фамилни имена, както и смяна на имената на получаващите гражданство лица - включштелно на изселниците от България, с типично турски. Това обстоятелство преднамерено си прикрива (вж. приложената справка с дани)
·        Дали Р. България е правова държава и зачита върховенството на закона може да се съди от действията на българските власти. В писмо  08.10-133 от 18.10.2011 от кабинета на министър председателя деликатно се твърди, че изплащането на български пенсии в Р. Турция не е законо основано, а има и политически характер. В писмото се твърди също, че споразумението за изплащане пенсиите в Р. Турция се решава чрез утвърждаване от правителствата, а не чрез ратификация. Това становище е в разрез с чл. 5 и с параграф 3 от заключителните разпоридби на Конституцията на Р. България.
·        В писмо № 08.10-133/12.03.2012г. от кабинета на министър-председателя се констатира, че Споразумението от 4.11.1998г. касае само изселниците в Турция, придобили пенсионни права в България въз основа на възраст и нетрудоспособност, което обстоятелство многократно е потвърждавано от МТСП.
·        С писмо № 02/08/11.06.2008 (което прилагаме) МТСП информира за искането на турската страна за предоставяне от териториалните поделения на НОИ на документи за трудов стаж у нас, който не е предмет на споменатото споразумение от 04.11.1998г. Тези документи следва да бъдат използвани съгласно турското законодателство само за внасяне на суми от турски граждани за придобиване право на пенсии. Това искане не трябва да засяга националният суверенитет и финансовите интереси на Р. България.
·        Въпреки това, обаче, НОИ изплаща допълнително пенсии за частичен стаж в България на 30-40 хиляди пенсионери, с което броят им от 20641. през 2010 година нараства на 80 хиляди, а изплащаната сума от 20 на близо 100 милиона лева годишно за сметка на бедстващите българските пенсионери и на оскъдния държавен бюджет. Това деяние се обяснява с ширещата се на всички равнища  безнаказана корупция! Нарушава се и чл.1 на Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, недопускаща никакви предимства (привилигии) на такава основа. Също така България не зачита и не прилага чл. 7 и чл. 8 на Европейската конвенция за гражданството, (вж. чл. 22 на Разяснителния доклад към нея).
·        В заявление до министъра на труда и социалната политика, копие от което прилагаме, поискахме по официална покана на министъра среща за обсъждане на нашето становище по неправомерното изплащане на български пенсии в Р. Турция. По това искане и свързаната с този казус предишна кореспонденция задоволителен  отговор не получихме.

 Господин президент,
         Наясно сме, че много от засегнатите в настоящото изложение въпроси са извън предоставените Ви конституционни правомощия. Изправени сме, обаче пред стена от преднамерено невежество, липса на отговорност и нравствена тъпота. Надяваме се на Вашата съпричастност в съответствие с клетвено поетите задължения за служба в интересите на народа. Считаме тези проблеми за изкючително от суверенен за държавата ни характер. Те не се нуждаят от своеволното одобрение от други страни. Те обаче изискват внимателно анализирани политически и законодателни промени с оглед националните ни интереси и международното право.
         Необходимо е да се изясни защо не се зачшта чл. 7 от Европейската конвенция за гражданство и не се премахват всички пречки и затруднения по чл. 8 при гласен или мълчалив отказ от българско гражданство по инициатива на лицето. Също защо не се прилагат конституционните и нормативни разпоредби относно незаконното „запазване” на предишно българско гражданство на изселниците в Турция. Така също, на какво основание, е подписано споразумението от 4.11.1998г. и причините то да не бъде публикувано и предложено за ратификация. На какво основание продължава изплащане и понастоящем на български пенсии за частичен трудов стаж в Турция. Няма логично обяснение защо българските власти издават и признават български документи на изселниците, които да ги легимитират като български граждани. Нужно е по-добро регламентиране статута на лицата (и) с чуждо гражданство - у нас и в Европейския съюз. Следва да се въведе пълен репроцитет по т.н. „възродителен процес” т.е. смяната на имена, но не чрез договаряне с Турция, а посредством законодателство за имената в България. Доколкото ни е известно, въпросът за пенсиите е уреден двустранно със спогодбите за изселване между България и Турция от 50-те и 60-те години. Всички плащания на пенсии извън установения в тях ред са незаконни. Би било  уместно контролните органи да вемат отношение по засегнатите казуси. Същото важи за обстоятелството, че нито в държавния бюджет, нито в този на НОИ, са определени целево средства за изплащане на пенсии в Турция.
         Очакваме вашето положително отношение по излож
Приложения: съгласно текста.

 и. д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
(п) Милко Н. Бояджиев

ПРИЛОЖЕНИЯ
СДРУЖЕНИЕ„ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ- БЪЛГАРИЯ“

                                                           ДО  ПРЕЗИДЕНТА  НА
                                                                        РЕПУБЛИКА  БЪЛГАРИЯ
                                                                    г-н РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ
вх.№63-00-51                                                към № 63-00-12/13.02.2012г.
от 24.06.2013г.                                              на № 94-00-1505/8.05.2012г.
                                                                               към № 63-00-51/10.05.2013г„

                                                                 ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ  НА
                                                                       МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
                                                                   г-н ПЛАМЕН ОРЕШАРСКИ
вх.№ 08.10-109                                             на № 08-10-133/18.10.2011г.
 
от 24.06.2013г                                                     към № 08-10-109/10.05.2013г.
                                                            ДО ВИЦЕПРЕМИЕРА  И     
                                                                   МИНИСТЪР НА ПРАВОСЪДИЕТО
                                                                   г-жа  ЗИНАИДА ЗЛАТАНОВА
вх.№ 66-00-105                                            към № 66-00-105.08/21.10.2009г.    
от24.06. 2013г.                                       ДО МИНИСТЪРА НА ТРУДА  И
                                                                   СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА
                                                                   г-н ХАСАН АДЕМОВ

вх. № 92-276                                                        към № 92-25-52/12.01.2011г.
от 24.06.2013                                               към № 92-276/10.05.2013г.       
                                                           ДО МИНИСТЪРА  НА
                                                                  ВЪНШНИТЕ РАБОТИ
                                                                  г-н КРИСТИАН ВЕГЕНИН
вх- № 03.242                                                към № 25-00-2/11.01.2011г.     
от 26.06.2013г.                                            към №               /  .05.2013г.
                                                          ДО  МИНИСТЪРА НА ФИНАНСИТЕ
                                                                      г-н ПЕТЪР ЧОБАНОВ
вх.№ 94.00.1091                                                 към № 94-00-1091/21.10.2009т.
от 24.06.2013г.                                                   към № 94-00-1091/10.05.2013г.

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ,
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН  ПРЕМИЕР,
УВАЖАЕМИ ГОСПОДА МИНИСТРИ,

         С дълбоко убеждение в правотата, значимостта и актуалността на разработваните в продължение на 15 години становища на сдружение „Хелзинкски наблюдател – България“ искаме да привлечем  Вашето внимание, надявайки се да вземете отношение по изложените в тях проблеми. Едното становище се отнася до липсата на каквито  и да са законови основания за запазването на статус на български граждани на лицата от небългарски произход, които по лична инициатива са се изселили на територията на Република Турция и са придобили по своя воля и свободен избор турско гражданство. Второто становище засяга неправомерното изплащане в Република Турция на български пенсии.
Основат се на утвърдени международноправни стандарти, действащи
двустранни договори и националното ни законодателство.
Позоваваме се на Вашите уверения за коректен диалог и зачитане на мнението на гражданското общество с оглед защита интересите на българския народ и държава.
За обсъждане на нашите аргументи държим на Ваше разположение съответните документи и водените на тези теми преписки, които сме готови да предоставим при надлежно обсъждане.

      ПРИЛОЖЕНИЕ:   две  становища.

                                             С УВАЖЕНИЕ:
                                                          и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
                                                                                                Милко Бояджиев
                                                                   СЕКРЕТАР:
                                                                                                Румен Воденичаров

 СДРУЖЕНИЕ “ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ – БЪЛГАРИЯ”

С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е

ОТНОСНО ЛИПСАТА НА ЗАКОНОВИ ОСНОВАНИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ
СТАТУС НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НА ИЗСЕЛИЛИТЕ СЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ И ПРИДОБИЛИ ТУРСКО ГРАЖДАНСТВО ЛИЦА ОТ НЕБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД
  
Позовавайки се на правото на свобода на изразяване бихме искали от името на сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ да привлечем Вашето внимание върху неспазването на международните договорености, на конституционните норми и националното законодателство със запазване на българското гражданство на изселили се от нашата страна през периода след 1912 година лица от небългарски произход, които са се установили по своя воля на територията на Република Турция и са придобили на основата на свободен избор турско гражданство.
Вследствие на незачитане законовите изисквания относно българското гражданство, на реда за издаване български документи за самоличност и други нормативни актове не само е нарушаван суверенитета на държавата ни с допускане външна намеса при провеждане на национални избори, но и за неправомерно изплащане на български пенсии в чужбина и на други престъпни деяния, които са в разрез с интересите на народа и държавата ни. Преднамерено са създавани предпоставки в полза на турската страна за неизпълнение договорно установените задължения по изплащане компенсациите за отнетото имущество на българските бежанци от Източна Тракия. Освен това, като  външна граница на Европейския съюз, България е задължена да провежда стриктно общностната политика за сигурност. Със “запазване” на предишно българско гражданство е направена широка пробойна в системата за външен граничен контрол, предоставяща възможности на лица от трети страни да проникват с български документи за самоличност в Европейския съюз, което представлява реална заплаха за националната сигурност и вътрешния ред на всяка от държавите - членки.
Това наше становище се основава на международните правни стандарти на Организацията на Обединените нации, Съвета на Европа и Европейския съюз, на двустранните договори и на националното ни законодателство - включително действащите по време на окончателното напускане границите на страната от въпросните лица. Аргументите ни са посочени последователно и по-конкретно в съответствие с изложените факти и документи.
Международният съд в Хага е главен съдебен орган на ООН, чиято обща компетентност включва спорове по правото на гражданство. Произнасяйки се през 1955г. по делото „Nottebohm“, Съдът дефинира гражданството и като правно отношение и като статус на личността. В решението то е формулирано еднозначно: “юридическа връзка, имаща за основание един социален факт на привързаност, на действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства, свързани с реципрочност на права и задължения”. Юридическата връзка на гражданина трябва, следователно, да съвпада с ефективната връзка на лицето с държавата. В случая е редно да се изтъкне, че тълкувателната част от решенията на международните съдилища като източник на право, повелява определена съвкупност от действия и институции за осигуряване посоченото съответствие, което се счита индиректно задължително за всяка държава.
Европейската конвенция от 1963г. за намаляване случаите на множество гражданства е ратифицирана или се прилага фактически от повечето страни  на Европейския континент. Според нейния чл.1 ”Граждани на договаряща се страна, които са пълнолетни и които придобиват по собствена воля чрез натурализация, избор или възстановяване гражданство на друга страна, губят предишното си гражданство. Те нямат право да запазват предишното си гражданство.” Конвенцията се базира на становището, че притежаването от едно лице на повече от едно гражданство не е желателно, защото предизвиква трудности в междудържавните и между-личностните отношения. Съвместните действия в тази насока отговарят на целите и укрепват европейското единство. Впрочем, Конституционният съд застъпва аналогично виждане, отразено в тълкувателната част на Решение № 15 от 1995г. по дело № 21.  В него се казва: “Наличието и на друго гражданство означава публично-правна връзка на лицето с чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава.”.
Според съвременните виждания, множеството гражданства има за неизбежна последица конфликта на лоялност, който по своята същност противоречи на функциите на гражданството. Когато интересите на две държави се различават и политиките им се противопоставят, трудно би могло лице с гражданства на една и друга държава да служи на два диаметрално противоположни интереса.
Основно положение в Хагската конвенция от 1930г. (регулираща някои въпроси, свързани с колизия на законите за гражданството) урежда всяка държава сама да определя, в съответствие със своето законодателство, кои лица са нейни граждани. В същия смисъл чл. 20/1 от консолидирания текст на Договора за функционирането на Европейския съюз (2008г.) постановява: “Гражданството на Съюза се добавя към, а не измества националното гражданство.”. Изключителната компетентност на отделната държава по въпросите на гражданството е израз на принципа за национален суверенитет!
В направената на 24.08.1951г. от Република Турция при подписване на Конвенцията за статуса на бежанците декларация се подчертава, че нейните разпоредби трябва да се прилагат към определените от турското правителство за бежанци лица от турски произход, които са напуснали България през целия период след 1912 година. Наред с това се счита, съгласно разпоредбите на упоменатата Конвенция, че бежанецът не желае да се ползва от закрилата на държавата по своето предишно гражданство. А според чл. 1-А и чл. 1-Б на Конвенцията и чл. 6-А от Протокола към нея, тя прекратява действието си върху всяко лице, придобило ново гражданство. В допълнение на това, в Конвенцията за статуса на апатридите от 1954г. се посочва, че поначало бежанците са също апатриди (лица, които не са граждани на нито една държава). В т. 33 на Разяснителния доклад към Европейската конвенция за гражданство се изтъква, че разпоредбите на нейния чл. 4 “се прилагат към бежанците, доколкото те също се считат лица юридически без гражданство.” Уместно в случая е да се направи сравнение с изискванията по признаването на статуса на бежанци към прогонените от Източна Тракия и Мала Азия и оцелели по време на военните действия през 1912-1913г. и след това българи. Според дадената в чл. IХ на Протокола на Обществото на народите от 8.09.1925г. по условията за получаване бежанския заем “дефиниция за бежанците” и съответстващите на нея закони от 24.12.1920 и 18.12.1925г., за такива се смятат всички лица от български произход от Македония, Тракия, Добруджа, от Западните покрайнини и от Мала Азия, които са забегнали или ще забегнат в пределите на България вследствие политически събития и промени, настъпили след 1912г. Качеството на бежанец следва да е доказано с документи и декларации по дадени от Обществото на народите образци. Зачитайки изискванията на споменатия протокол, за бежанци не са признати лицата, които са имигрирали в царството за да намерят по-добър поминък или по-големи удобства. За разлика от третираните от турска страна като изселници български бежанци от Източна Тракия и Мала Азия (подложени на геноцид, който е засвидетелстван и от Международната Карнегиева комисия – 1914г.), Тъкмо обратното! Турското правителство неправомерно обявява за “бежанци” напусналите безпрепятствено, свободно заселели се в Турция и придобили по своя воля и избор друго гражданство изселници от турски произход, за да могат те - без оглед на едно или друго качество, да “запазват” предишното българско гражданство и по такъв начин да могат да използват в добавка и привилегировано съответните граждански, политически и социални права, без фактически да се считат обвързани с конституционно установените задължения на българските гражданин.
Според чл.”Б” на Протокола към Договора за приятелство между България и Турция, сключен на 18.10.1925г. в Ангора, българското правителство признава на реципрочна основа качество на турски поданици на всички мюсюлмани, родени в границите на България от 1912г., които са се изселили в Турция. Турската страна, обаче, си е запазила пълната свобода да даде или да откаже във всеки отделен случай своето съгласие, ако някои от изселилите се българи биха поискали да се установят отново на европейската територия на Турция. Такива случаи не са ни известни. Според чл. “В” на споменатия Протокол, недвижимите имоти, принадлежащи на българи, които са се изселили по своя воля в България през времето от октомври 1912г. до октомври 1925г., както и недвижимите имоти на принадлежащи през казания период на изселилите се по своя инициатива в Турция мюсюлмани, остават в собственост на държавата, на която те се намират. За привилегированото отношение към напусналите по време на “голямата екскурзия” през 1989г. мюсюлмани с турско самосъзнание свидетелстват създадените от българските власти най-благоприятни условия. Три месеца преди въвеждането за другите български граждани на либерален паспортен режим, емигрантите получиха своите лични книжа. Разрешено им бе да пренесат многократно повече валута, да извозят цялото закупено междувременно имущество, да продадат или да преотстъпят по свое лично усмотрение недвижимите си имоти. Тяхното придвижване до границата е ставало при осигурен ред и охрана, дори на подследствени за извършени от някои изселници противодържавни деяния.
На 18.10.1925г. е подписана Конвенция за установяване между България и Турция. Тя може да бъде характеризирана като хуманен договор, който зачита правата на гражданите на двете държави. В разпоредбите на Конвенцията е прокаран принципа за единственост на гражданството, без което тя би загубила смисъл. В сключената през 1969г. Спогодба за изселване от НР България в Р. Турция на български граждани от турски произход, чиито роднини са се установили в Република Турция до 1952г., е залегнал също принципът за единственост на гражданството. При все, че всеки от тези договори има обособен предмет и определен срок на валидност, възприетите в тях принципни положения би следвало да се прилагат индиректно като взаимно установени норми на поведение. Такава е спазваната от българска страна разпоредба в подписания на 6.05.1992г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност, с която се декларира: “България и Турция изразяват своята решимост да съблюдават всички двустранни документи и споразумения, подписани от тях”.
Като се позовава на предоставен през юли 1994г. в Анкара от българска делегация, но без знанието на МнВР и в нарушение на Закона за държавния протокол пакет с неидентифицирани и вероятно с престъпна цел подвеждащи служебни документи, турското правителство незабавно е разпоредило с писмо изх.№ В.№2.0.14/401.784 от 8.07.1994. на своето Министерство на вътрешните работи да предприеме всички необходими мерки за уреждане използването на българско гражданство от напусналите България – било преди първи юни 1989г., било след тази дата лица, които вече са се установили в Турция и са приключили процедурите по получаване на турско гражданство. Веднага турското МВР с писмо-нареждане № 055917/15.07.1994г. до всички валийства в страната, позовавайки се на несъществуващо “решение” на Министерския съвет на Р. България от 15.06.1993г., за наличието на официален документ на българското правителство, че българското гражданство на споменатите лица не е отнето. На това основание се твърди, че се признават за валидни и могат да бъдат подновявани или продължавани притежаваните от турски граждани български задгранични паспорти и/или лични карти. На същото основание те можели да получават социални осигуровки и пенсии и да ползват своите материални и морални права в България. Освен това, те са освободени от изходна гранична такса и такса за изходна виза. Съгласно правителствено решение от май 1994г,, поделенията на турската Държавна сигурност са издирили и предали на „запазилите“ българското си гражданство лица над 300 хиляди съхранявани от тях български паспорти и лични карти за да бъдат надлежно употребявани. В случая, тези действията на турското правителство   би следвало да бъдат определени като явно нарушение на Хагската конвенция от 1930г., на съществуващите международни стандарти, на договореностите между двете страни и принципите на турското законодателство по отношение единствеността на гражданството.
На 7.06.1995г. Междилисът е приел закон, според който всяко напуснало България и установило се в Турция преди 1993г. лице, което е самоидентифицирало турския си произход, получава безпроблемно турска гражданство.
За доказване на фактологичната и правна несъстоятелност на използваните от турска страна твърдения за наличие на решение на нашето правителство е наложително да се вземат под внимание и следните документи:
- Протокол №54 от заседанието на Министерския съвет от 15 юни 1993г.
- Писмо на Главна прокуратура № 21911/94.III от 7.02.1995г., в което се казва: “Главна прокуратура на Република България във връзка с непубликувано решение на Министерския съвет от 15.06.1993г. относно статута на изселилите се лица от Република България за Република Турция се извърши щателна проверка, при която се установи:
- В системата за правна информация, както и в поверителния архив на Министерския съвет няма решение от 15.06.1993г. относно въпроси, свързани с изселилите се лица в Република Турция”. Прокуратурата не намира основания за по-нататъшна намеса.
В писмо на Министерството на външните работи КУ 602-00-13/94 от 10.01.95г. се изтъква: ”В Министерството на външните работи не бе открита преписка, от която да е видно, че по молба на турската страна или по инициатива на българското външно министерство на официалните турски власти са предоставени документи, касаещи проблемите, които Вие дискутирате. Министерството не разполага с каквато и да е било информация и за разпространения документ от турското вътрешно министерство до окръжните валийства, копие от който сте приложили към Вашето писмо. Предвид на изключителната важност на въпроса, чийто отговор търсите, Ви уверявам, че всяка информация, която достигне до министерството по този проблем ще Ви бъде предадена своевременно.”. 21 декември 1994г. (п.)  министър.
Статусът на българския гражданин е формиращ държавността основен конституционен елемент. Неправомерното притежаване, обаче, на български документи за самоличност често се използва от придобили друго гражданство лица, като единствено основание за използване на права, без те да са обвързват със задължения към нашето общество и страната ни. Такива привилегии би следвало да се считат за престъпни на основание на чл.1 от Международната конвенция за премахване всички форми на расова дискриминация, както и на утвърдени от Великата френска революция принцип на егалитет пред закона.
Нашето законодателство има традиция по въпроса за “запазване” на българското гражданство. Чл. 54 на Търновската Конституция от 1878г. постановява, че българско поданство притежават всички родени в България лица, които не са приели друго поданство. За отказ от него се счита приемането на чуждо поданство на каквото и да е основание. Този принцип е залегнал във всичките седем издания на Закона за българско гражданство до 1999г. Меродавният по време на “голямата екскурзия” закон от 1968г., който съответства на европейските стандарти, изключва запазването на българско гражданство. Чл.16 от него урежда: “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство, само ако предварително бъде освободен от българско гражданство.”. При това, всяко правоспособно лице е задължено по принцип да предвижда и да се съобразява с правните последици от своите действия.
На 24 юни 1993 под №РД-08-17 Министерството на правосъдието и Министерството на териториалното развитие и строителството са изпратили, без да посочат правно основание, съвместно окръжно, което урежда процедура по установяване на гражданството на лица, напуснали или изселили се от страната. Целта е била единствено да се установи доколко конкретното лице е запазило българското си гражданство.“
В писмо на Министерския съвет до Народното събрание“ № 01.00.106/ 30.06.1995г. се посочва, че не са постъпвали нито устни, нито писмени искания за вземане на становище, издаване на решение или друг документ по въпроса за гражданския статут на изселилите се в Република Турция лица. В този смисъл няма и издаден акт на правителството по въпроса. „Държа да отбележа изрично - се казва в писмото, че специални разпоредби, отнасящи се до отделни категории лица и по-специално до изселилите от България в Република Турция лица няма.” По-нататък министър-председателят заявява: “мога да Ви уверя, че Министерският съвет и другите компетентни държавни органи стриктно прилагат и ще прилагат българските закони и другите нормативни актове като цяло, в това число и тези, които са относими към материалните права на лицата, изселили се от страната в Република Турция и свързани с определени процедури за тяхното осъществяване.”
         Необходимо е за редовност да бъде отбелязана залегналата в съвместно писмо на Министерството на правосъдието и правната евро-интеграция под №96-00-12 и на Министерството на регионалното развитие и благоустройството №90-04-56 от 12.11.1997г. до всички общини в страната сходна на тази от 1993г разпоредба. Отново без да е посочено нормативно основание, в т.5 на текста се казва: “Всички български граждани, напуснали страната след 1 юни 1989г. и постоянно живеещи в чужбина, запазват българското си гражданство независимо, че са придобили и друго гражданство, освен в случаите, когато са изрично освободени или лишени от българско гражданство по реда, предвиден в Закона за българското гражданство.”. Тази противоправна разпоредба не само е в разрез със международните правни стандарти, но и с основния конституционен принцип за върховенство на закона – респ. на чл.16 от действащия Закон за българското гражданство, който гласи:  “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство само ако предварително бъде освободен от българско гражданство.”. По споменатата причина, положението в т.5 на цитираното писмо е поначало нищожна. Издадена е очевидно в изгода на незачитащата в случая международните стандарти на изискванията за добросъседски отношения и в нарушение на националния ни суверенитет позиция на турското правителство, водеща до значителни отрицателни за българския народ държава последици.
Според консолидираната версия от 2008г. на Договора за Европейския съюз с измененията на Амстердамския договор от 2.10.1996г. и на Договора от Лисабон, Европейската Общност се утвърждава като уникална организация на независими държави, която се вдъхновява от културното, религиозното и хуманистично наследство на европейските народи. Въвежданите ограничения за граждани на трети държави, които на дело отричат ценностите на съвременната християнска цивилизация, както и продължаващите подривни действия по осъществяване на засилен контрол по външните граници на Съюза умишлено се прикриват посредством продължаващото прилагане на незаконосъобразното положение, криминално заложена в т. 5 на цитираното  циркулярно писмо от 12.11.1997г.
Като се позовава на споменатите международно-правни норми, на двустранните  договори между Република България и Република Турция, както и на разпоредбите на националното законодателство, сдружение “Хелзинкски наблюдател-България” застъпва следното

С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е

Напусналите Република България през периода след 1912г., установили се по собствена воля на постоянно местоживеене на територията на Република Турция, свободно избрали и придобили турско гражданство лица от небългарски произход – независимо дали са определяни за изселници, бежанци или емигранти, са загубили предишното българско гражданство. Те не могат да използват конституционно утвърдените права на българските граждани. Притежаваните от тях български лични карти и задгранични паспорти са придобити в нарушение на разпоредбите на националното  ни законодателство – включително на Закона за българското гражданство и Закона за българските документи за самоличност. Въведеното от турските власти “запазване” на предишно българско гражданство на такива лица е вследствие преднамерено интерпретиране на българското законодателство и неправомерни от гледна точка на утвърдените международни стандарти нормативни уредби и актове. 
Убедени сме в необходимостта и предлагаме предприемането на съответни законодателни мерки въз основа на изложените съображения и становище.
Сдружение „Хелзинкски наблюдател – България“ има готовност да представи за случая наличната си документация и да участва в евентуални обсъждания„

и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                              (п) Милко Бояджиев
        СЕКРЕТАР:
                                              (п) Румен Воденичаров
                     


СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ“ 
С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е
ПО НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНОТО ИЗПЛАЩАНЕ НА
БЪЛГАРСКИ ПЕНСИИ В РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ

         Важна предпоставка за продължаващата икономическа и социална криза е създадената илюзорна представа за демократично избрано управление на страната, което при съществуващите политически условия у нас е изродено в незачитаща върховенството на закона управа на партийно–олигархичните прослойки. Основната грижа на доведените от действията на някои политици до отчайваща нищета и унижения български граждани сега е сведена предимно до тяхното физическо и духовно оцеляване.
Ярък пример в това отношение е незаконосъобразното изплащане на български пенсии на територията на Република Турция от крайно ограничения държавен бюджет и пенсионни фондове. Щетите за изминалите 14-15 години се разчитат по проверени данни на директно приведени 700 милиона лева и загуби от ДДС, измами поради липса на контрол, валутни разлики и пр. на други около 300 милиона. Общата сума възлиза на близо един милиард лева!
В писмо № 08-10-133 от 18.10.2011г. на Министерския съвет се твърди, че този определян за „акт с политическо значение“ е бил „условие за членство на нашата страна в НАТО“, на „израз на решимостта на България да се разграничи от т. нар.  “възродителен процес“ и за да „компенсира нарушенията на човешките права, извършени през този период.“. Наред с това обаче, управляващите продължават упорито да премълчават осъществявания по време на петвековното османско владичество геноцид над българския народ, който факт е изтъкван пред ОС на ООН през 1989г. Не се проявява решимост при отстояване договорените между двете страни компенсации за насила отнетите от турската държава имоти, както и за имуществото на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия.
Особено неблагоприятни са последствията от подписаното на 4.10.1998г. в Анкара „Споразумение между правителството на Република България и на правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии в Република Турция“. Споразумението е било утвърдено от премиера Ив. Костов и министър М. Тагарински (без Министерския съвет да е бил упълномощаван) с Решение № 39 от 1.02.1999г. и с указанието МВнР да уведоми турската страна, че изискването на българското законодателство за влизането му в сила е изпълнено. Това е направено с нота № 54.66-257/8.2.1999г. с позоваване на чл. 11 на Виенската конвенция за право на договорите, който урежда съгласието на държавата, да се дава по начина, по който е договорено. В чл. 9 на Споразумението е съгласувано това да се извърши според порядъка, посочен в националното законодателство. Споразумението обаче не е одобрено съгласно изискванията преди неговото подписване с оглед финансовите последици от приложението му, както и в нарушение на изискванията по чл. 5 (4), чл. 85 (1) т.т. 1, 4, 6, 7 и § 3 (1) на Конституцията. То не е внасяно по законно-установения ред за ратификация от НС и не е обнародвано. Поради това то е юридически нищожно, не е влязло в сила като част от вътрешния ред на страната и поначало не подлежи на изпълнение.
Уместно в случая е да бъде зачетено и становището на Конституционния съд, изразено в мотивите по неговото Решение № 9/1999г. относно иска за обявяване за противоконституционен Закона за ратификацията на Спогодбата между двете страни за сътрудничество в областта на енергетиката и на инфраструктурата. На основание чл. 149 (2) т. 2 от Конституцията, Съдът е направил по този повод  два  основни извода, които са приложими към всички международни договори, по които България е страна. Според първия, всеки договор с клаузи, които уреждат участие на българската страна във финансирането на предвижданите дейности, подлежи на ратифициране от Народното събрание. Защото ратификационният закон инкорпорира утвърдения международен договор във вътрешното право и задължава Народното събрание да осигури средствата за неговото изпълнение. Необходимите за целта финансови средства не са залагани целево в държавния бюджет, а заделянето им става за сметка и в ущърб на българските пенсионери! Съдът е приел за основа разбирането, че „противоконституционността на договора прави противоконституционен и акта за ратифицирането му.“
Вторият извод касае правомощието на Констуционния съд да се произнася по съответствие с Конституцията на съдържащи финансови задължения международни договори - както преди, така и след тяхната ратификация. Този извод потвърждава тезата, че Споразумението за изплащането на български пенсии в Република Турция не е отнасяно умишлено „по политическа целесъобразност“ за разглеждане и утвърждаване в Конституционния съд.
При това, въпросното Споразумение е в колизия с утвърдените в рамките на ООН и Съвета на Европа правни стандарти, с действащите двустранни договори и националното ни законодателство – включително по отношение „запазването“ на българско гражданство на лицата от небългарски произход, напуснали България след 1989г., установили се на постоянно местоживеене в Р. Турция и свободно избрали турско гражданство. Остава под въпрос доколко МВР спазва Закона за българските документи за самоличност (прим. на чл.чл. 2, 7, 9 (1) и (2), чл. 18, 27 (3)т.5, 28, на чл. 12 (1) и 5 от Правилника), издавайки им противно на действащи по време на изселването и понастоящем разпоредби лични карти и задгранични паспорти при положение, че са загубили по своя воля и инициатива предишното българско гражданство и прилежащите му права. Включително по изплащане на пенсии в чужбина, и то щом не изпълняват реципрочни задължения към нашата държава. Още повече при наличие на двустранни спогодби за установяване или изселване, при които спазването на принципа за „единственост на гражданството в съответствие с произхода“ е задължително. В противен случай те нямат смисъл!
Следва да се поясни, че България е ратифицирала и Европейската социална харта (ревизирана), но не се е обвързала с нейния чл. 12, част III т.е., социалното осигуряване да се допуска само при наличие на сключени двустранни договори, които да уреждат то да става на реципрочна основа. Уместно е да се поясни, че съгласно ДЕО и Регламент 1408/71, законодателството на ЕС се прилага само на територията на Общността и не може да се прилага в трета страна. България не е приела също да предоставя право на социално осигуряване през периоди, когато даденото лице е работило на българска територия. По въпроса за сумирането на периоди на осигуряване в двете страни, взаимно-приемливо решение не може да бъде постигнато, въпреки настойчивите искания и закани от турски изселнически организации. Следва да се изтъкне обстоятелството, че въпросното Споразумение урежда дискриминационни предимства за изселниците в Турция, но без да дава каквито и да са аналогични възможности в полза на българската страна. С това се обезсилва чл. 2 на подписания в 1992г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция и утвърдената хронология за водене на преговори: имуществени, социални и хуманитарни въпроси, както и изразената обща решимост да съблюдават всички двустранни и многостранни договори, в които участват.
Съществуват опасения и явни основания за това, че стремежите на турските управници в областта на социалното осигуряване се прокарват години наред във вреда на българските данъкоплатци и пенсионери, и то не без съпричастието на ниво от висши държавни функционери до служители на МТСП, НОИ, както и други ведомства. Съвсем убедително това се изразява в замисъла, същността и текста на разпоредбите на въпросното споразумение.
Според чл. 1, негов субект са всички преселили се след 1.05.1989г. лица, без оглед на тяхното гражданство и основанията за претендиране на един или друг вид пенсии. Това определение фиксира не само притежаващите без законно основание български документи за самоличност турски граждани, но и други лица, чиито брой и „полагащи“ се суми не могат да бъдат точно определени, но които могат да се възползват от права по Закона за пенсиите или на Кодекса за задължителното обществено осигуряване. Не се прави нужното разграничаване между различните видове пенсии, по който въпрос съществуват противоречия. Нашата страна счита, че чл.12 на Изселническата спогодба от 1969г. важи само до компенсации за трудови злополуки, а турската - че касае всички видове пенсии. Тъй като съгласие не е постигнато, преговори не са водени и няма решение по същество. Споразумението от 4.10.1998г. обаче отразява изцяло исканията на турската страна за изплащане български пенсии за прослужено време и старост, за инвалидност и трудова злополука или професионално заболяване, както и на наследствени пенсии. Следва да се изтъкне също и обстоятелството, че според съдържанието на чл. 2 и чл. 6, Споразумението не засяга някакви си „технически въпроси“, а се отнася до решаването на условия по отпускането на пенсии! Наред с това, чл. 7(3) изисква от получаващия пенсия или упълномощено от него лице, да изпраща всяка година през м. януари и м. юли на компетентния български орган–НОИ, заверена от дипломатическото ни представителство декларация, че правоимащият е жив. Чл.8 изисква турските компетентни органи да уведомяват за всички промени на фактически обстоятелства: смърт, смяна на името, адреса и др. Би могло уверено да се твърди, че посочените лица и органи не изпълняват тези договорни задължения. Същевременно МТСП и НОИ не проявяват нужната  настойчивост за изпълнението им. Друг сериозен проблем е липса на навременна обратна информация за изплатените суми. Би трябвало Турският осигурителен институт да изпраща ежемесечно на НОИ документалния списък на извършваните плащания. А ако съответното лице не се е явило, българската страна трябва да бъде уведомена и сумите възстановени. Това фактически не става, а разликите до преведените суми не се връщат и остават блокирани.
Поначало пенсии в чужбина не се изплащат, когато пенсионерът работи. Несъстоятелни са и твърденията (п. МС/29.12.2000г., п. МТСП/27.11.2001г.), че „Споразумението е с ограничен срок на действие, тъй като важи до влизането в сила на Спогодба за социално осигуряване“.  Вече минават 15 години от този „ограничен срок“. Липсва и всякакво намерение на турската държава да изпълни предикативното си задължение по изплащането на компенсации за отнетите имоти на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия. От смисъла на чл. 10 е видно, че споразумението е с отворен край. Срокът му на действие зависи от едно несигурно бъдещо събитие, което може изобщо да не се случи, а през това време българската страна все трябва да плаща и да плаща! Римското правило, че „договорите се сключват за да бъдат изпълнявани“ има и изключения. Съгласно чл. 56 от Конвенцията за право на договорите, щом споразумението не съдържа клауза за денонсиране или за оттегляне, както е в случая, българската страна има право едностранно да стори това.
Споразумението е подписано при условията на действащото законодателство – респ. на Закона за пенсиите. Съгласно неговите разпоредби, пенсии в чужбина се изплащат само въз основа международна спогодба в областта на социалното осигуряване със съответната държава. Видно обаче от чл. 10, такава спогодба между България и Турция няма! Сключването й, без да се спазва договорената последователност по отношение на българските искания за имуществени компенсации е нарушение на принципа за равнопоставеност, реципрочност и непоемане на задължения, които няма да се изпълняват.
Проблемите по изплащането на български пенсии в Турция съобразно националното ни законодателство е поставян многократно. По този повод, в писмо до Народното събрание № 01.00.106 от 30.06.1995, подписалият го председател на Министерския съвет заявява: „Държа да отбележа изрично, че специални разпоредби, отнасящи се до отделни категории лица и по-специално до изселилите се от България в Република Турция няма“. А в приложената към писмото юридическа справка е пояснено: „Последното изменение на Закона за пенсиите е направено със Закона за изменение на Закона за пенсиите, обнародван в „Държавен вестник“ бр. 49 от юни 1994г.  и се отнася до режима на работещите пенсионери, уреден в чл. 50 от Закона за пенсиите в сила от 1 юни 1994г.  В ал. 3 на изменения чл.50 е уредено, пенсионерите на работа в чужбина да не получават пенсиите си, освен в случаите когато в спогодба, по която страна е Република България е предвидено друго. Република България няма сключена спогодба за социалното осигуряване с Република Турция.“ И нататък: „Съгласно чл. 21, буква „г“ от Правилника за прилагане Закона за пенсиите, на пенсионери – български граждани, които пребивават зад граница повече от шест месеца, пенсиите се спират с разпореждане на ръководителя на пенсионно осигуряване.“ В писмото се пояснява също, че съгласно чл. 22 от Правилника, пенсията се прекратява от органа по социално осигуряване и когато пенсионерът загуби българското си гражданство и не живее в страната.
Впрочем, Главно управление Социално осигуряване, с окръжно писмо под №224-00-21/10.08.1991г., разяснява прилагането на ПМС № 83/10.08.1991г. във връзка с изменение и допълнение Правилника по Закона за пенсиите. В него също се посочва, че изплащането на пенсии на български граждани – пенсионери, пребиваващи зад граница, се спира при изтичането на 6-тия месец от заминаването. Спряната пенсия се възобновява след завръщане в страната, но до 3 години ако лицето е пребивавало там за по-дълъг период. В писмо до председателя на НС № 02165/9.04.2001г., министърът на МТСП изтъква, че „правото на пенсия се преценява изцяло и само по действащото българско законодателство при наличие на условията, предвидени до 2000 година по действащия Закон за пенсиите и от 1.1.2000 година по Кодекса за социалното осигуряване. Предвид това, при отпускането на пенсиите се зачита само българският стаж.“!
С писмо № 02/08 от 4.06.2008г. до председателя на НС министърът на  МТСП, позовавайки се на сведения от посолството ни в Анкара информира за направени в турското законодателство промени, даващи възможност на работили в държави, с които Турция няма съответни спогодби, да докажат с документи прослужено време и да внесат суми за осигуровки при условие, че са турски граждани и живеят в Турция. На базата на тези вноски, лицата придобиват право на пенсия за старост. Разпоредбата се определя за част от вътрешното законодателство на Турция, която никоя чужда държава не би следвало да взема отношение или да я тълкува. И още: „всяка държава решава суверенно как да структурира пенсионната си система, в това число условията, при които ще се придобиват и ползват пенсионни права“ Твърди се относно избягването на възможността за получаване две пенсии за един и същ трудов стаж, че “не съществува принцип или норма в правото, който  забранява ползване социални права за един и същ период на осигуряване, предоставяни от различни социални системи.“ Следвайки разбиранията на турската страна, от НОИ е създаден „ред“ за удостоверяване на българския осигурителен стаж за лицата, подали заявление за това. На териториалните поделения на НОИ е наредено да издават документи за осигурителен стаж и доход въз основа на съхраняваните разплащателни ведомости и на други документи, като гражданството на лицето не е условие за издаване или за отказ на такъв документ. Впоследствие много хиляди изселници получиха безпрепятствено въпросните книжа. Те, обаче, не са използвани съобразно посочените в турското законодателство цели, а обратното-за предявяване на нови необосновани претенции към българската държава за изплащане на пенсии за частичен трудов стаж в България.
Данните сочат, че през 2001г. броят на облагодетелстваните с български пенсии лица на територията на Турция е бил 26134 д. и изплатени директно 46 мил. 354 х. лв. През 2007г. за изминалите шест години те са намалели до 23219 д., а сумата е 34 мил. и 855 хил. Претенциите на турската държава се разчитат по прогнозни данни към края на 2013г. на 74 мил. лева за пенсии на около 36 хил. пенсионери и други 16 мил. лева за краткосрочни обезщетения на над 40 хил. „правоимащи“ лица или общо към 90 – 100 мил. лева/годишно.
При продължаващата финансова криза, когато много болезнени социални нужди остават открити поради бюджетни ограничения, е несправедливо и меко казано неразумно, българската държава да облагодетелства в разрез с нормите на международното право, националното законодателство и на двустранните договорености, чужди държави и граждани на други страни.
Освен всичко това, при проучване на предоставените от НОИ чрез МТСП данни по отношение на „българските пенсионери“ в Р. Турция, възникват някои основателни опасения за тяхната достоверност. Според анализа, делът им на възраст под 60 години е възлизал през 2000-та година на 61.6%, а през 2009г. – на  21%, т.е. те са придобили пенсионни права за прослужено време и старост без да имат необходимата минимална възраст. Изисква се проверка доколко местните териториални поделения на НОИ са издавали въпросните удостоверения в съответствие със закона. По статистически сведения, през 2000-та година в България са починали 115 х. д., което означава коефициент на смъртност общо 14.1%. По данни на НОИ, починалите през периода 1999г. - 2010г. в Турция облагодетелствани лица са 7731 – 3.7%, При еднаква продължителност на живота в двете страни през периода - в България тя е 8.24% за лица над 60 год. или 6.46% - над 70 год. Следователно смъртността на „българските пенсионери“ в Турция е два-три пъти по-ниска! Това води до предположението, че роднини на починалите безконтролно източват НОИ и присвояват парите на нашите пенсионери или, че голям брой от тях вече са на 100-130 години! При сравнение на данните на НСИ и НОИ за средно-месечна величина на изплащаните български пенсии е по-ниска в Турция отколкото средната в България, което може да означава, че е висок делът на лицата, които имат само частично прослужено време. Належащо е НОИ да установи и информира обществото дали и доколко турската страна добросъвестно съобщава имената и броя на починалите и отпаднали от отчетност лица, за редовно изпращане на ведомостите, на шестмесечни декларации, както и по изпълнението на другите задължения.
Настоящото становище цели не само да обоснове неправомерността при определянето и изплащането на български пенсии в Р. Турция, но и да защити интересите на българския народ и държава – в частност на пенсионерите, както и да провокира обсъждане на проблема на държавно равнище при спазване на принципа за върховенство на закона.
                                                        и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ: (п)Милко Бояджиев
                                                        СЕКРЕТАР: (п) Румен Воденичаров

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
КАБИНЕТ НА
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
ИЗХ.НОМ. КЪМ 08-10-133
18.10.2011

ДО
ГОСПОДИН МИЛКО БОЯДЖИЕВ
И.Д.ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СДРУЖЕНИЕ
״ХЕЛЗИНСКИ НАБЛЮДАТЕЛ - БЪЛГАРИЯ" И ГОСПОДИН РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ
СЕКРЕТАР НА СДРУЖЕНИЕ
„ХЕЛЗИНСКИ НАБЛЮДАТЕЛ־БЪЛГАРИЯ"
УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,
В отговор на Ваше писмо (вх.№08.10-133/09.06.2011г.), Ви информирам за следното:
1.     Действащото в момента българско законодателство не допуска лишаването
или отнемането
на българско гражданство на лица поради това , че след влизането
в сила
на Закона за българското гражданство от 1968 година , обнародван в
Д.в.бр
.79 от 11.10.1968 година , те са се заселили на територията на друга държава
и/или са приели друго гражданство. Нe може да се приеме и че такива лица са
загубили
българското си гражданство с факта на изселването и/или приемането на
чуждо
гражданство. Едно законодателно решение в противоположна посока би
засегнало, статута не само на българските граждани , които са избрали да имат
постоянно
местожителство в Република Турция , но и в други държави.
Отговорът на въпроса дали посочени групи лица са български граждани дaва
положителен отговор и на въпроса за възможността те да се ползват от правата на
българските граждани, включително да им бъдат издавани български документи за
самоличност, свободно да влизат и пребивават на територията на страната, да
придобиват недвижими имоти в страната, да се ползват от правата на граждани на
Европейския сьюз и др.
2.      По въпроса за законосъобразното действие на Споразумението между
правителството на Република България и правителството на Република Турция за
изплащане на български пенсии в Република Турция, подписано в Анкара на
04.11.1998 година, следва, да се отбележи, че гражданството не е предпоставка за
придобиването на права на социално осигуряване нито по отменения Закон за
пенсиите, нито по действащия Кодекс за социално осигуряване.
Споразумението е подписано при действието на Закона за пенсиите־ (отм.) и
Наредбата за изплащане на пенсиите (приета с ПМС № 116 от 29.05.1996 г.).
София, бул. Дондуков 1,тел. централа 940-29-99,факс 980-16-58

Съгласно чл.54 , ал.2 от Закона за пенсиите (отм.), Министерският съвет
урежда с правилник реда на отпускане, изменяне, осъвременяване, спиране,
прекратяване и възобновяване на пенсиите , а за реда и начина на изплащането им
־- с наредба.
Съгласно чл.34, ал.1 от Наредбата за изплащане на пенсиите от 1996
година , пенсии в чужбина се изплащат от Националния осигурителен институт въз
основа на спогодба или споразумение със съответната страна. В съответствие с тази
разпоредба е било изготвено Споразумението между правителството на Република
България и правителството на Република Турция за изплащане на български
пенсии в Република Турция. В съответствие с чл.11 от Виенската конвенция за
правото на договорите, в междуправителствените отношения по договарянето на
Споразумението се е наложило разбирането, че съгласието на двете страни за
обвързване с него ще се изрази чрез утвърждаване от правителствата, а не чрез
ратификация.
Споразумението е и акт с политическо значение :
־ Въпросът за осигурителните права на българските граждани с постоянно
местожителство в Република Турция е бил предмет на мониторинговите
механизми на Съвета на Европа относно изпълнението на задълженията и
ангажиментите на България , произтичащи от нейното членство в тази
международна организация.
3.    Споразумението изигра определено положителна роля за изграждането на
добросъседски отношения с Република Турция, което бе условие за членството
на страната ни в НАТО и Европейския съюз. То е израз на решимостта на
България да се разграничи от т.нар. ״възродителен процес" и да компенсира
нарушенията на човешките права , извършени през този период.
4.   Към настоящия момент споразумението от 1998 година е важен елемент от
пакета имуществени и социални въпроси , който се разглежда от работна група
в рамките на българо - турската Смесена комисия по нерешени двустранни
въпроси.Споразумението представлява едностранен финансов ангажимент за
България, но българската страна се позовава на съществуването и спазването
му като основен аргумент за отклоняване на искането за сключване на по-
неизгодна за нашата страна всеобхватна спогодба в тази област.
РУМЯНА БЪЧВАРОВА


















РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
КАБИНЕТ НА
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
 ИЗХ.НОМ. КЪМ 08-10-133 / 11
12.03.2012


ДО
ГОСПОДИН МИЛКО БОЯДЖИЕВ
И.Д.ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СДРУЖЕНИЕ
״ХЕЛЗИНСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ'
И ГОСПОДИН РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ
СЕКРЕТАР НА СДРУЖЕНИЕТО
 
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН БОЯДЖИЕВ И
ГОСПОДИН ВОДЕНИЧАРОВ,
В отговор на Вашето писмо (към вх.№08-10-133/25,01,2012) Ви информирам  за следното:
Споразумението между правителството на Република Българин и
правителството на Република Турция за изплащане на българските пенсии и
Република Турция, подписано на 4.11.1998 година в Анкара, не противоречи на
Конституцията на Република България, пито на вътрешното българско
законодателство и действащите международни договори в областта на социалните
права, по които България е етрана. Съобразно разпоредбите па това Споразумение,
нашата страна гарантира и осъществява ползването на пенсионни права за
осигурителен етаж, придобит в България, извън територията на България. Поради
това за всички лица, от и за които са правени осигурителни вноски за пенсии за
в Турция,
старост и инвалидни пенсии и които понастоящем пребивава
българската държава всъщност е предприела необходимите мерки да защити
пенсионните им права, придобита при действието иа собственото й
.законодателство.

НАЧАЛНИК НА КАБИНЕТА              
НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ : 


София, бул. Дондуков 1,тел. централа 940-29-99,факс 980-16-58


СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ- БЪЛГАРИЯ“

вх. № 63.00-37/30.07.2010г.                              ДО  ПРЕЗИДЕНТА НА
                                                                                            РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
                                                                                            Г-Н ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ
                                                                                    ДО  ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
                                                                                            МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
                                                                                            Г-Н  БОЙКО  БОРИСОВ
                                                                                    ДО  ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
                                                                                            НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
                                                                                            Г-ЖА  ЦЕЦКА  ЦАЧЕВА
                                                                         КОПИЕ:  Д-Р ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ
                                                                                                                         Т  У  К


      УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ,
      УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕМИЕР,
      УВАЖАЕМА ГОСПОЖО ПРЕДСЕДАТЕЛ,

              Позволяваме си да привлечем Вашето внимание върху последната публична изява на първия демократично избран президент на Република България д-р Желю Желев в качеството му на председател на основания през 2001г. Балкански политически клуб. В стъпителната си реч на състоялата се на 10 октомври 2009г. в Истамбул конференция, д-р Желев прокарва  по твърде преднамерен и едностранчив начин унижаващи България внушения. Основна теза в неговото исказване е, че “Турция, без да е официален член на ЕС, е много повече интегрирана в Съюза, отколкото са някои държави-членки и по-специално между присъединените през последните   десет години.” Без да отричаме правото на всеки български гражданин  свободно да изразява и разпространява своите убеждения, възприемаме изложените от д-р Желев твърдения за подчинени на стремежите на неоосманизма на Балканите и явяващи се по такъв начин заплаха за нацоналния суверенитет, сигурността, единството и изобщо за съществуването на българската държава. Постарали сме се да обосновем и изложим нашите съображения в приложения коментар.
               Във връзка с прокарваните от д-р Желев внушения, отново предлагаме на Вашето внимание  документален анализ на криминалния, по наше мнение, случай с предадения по време на официалното посещение през юли 1994г. на водената от д-р Желев делегация пакет, съдържащ документи с невярно съдърние за решение на бъгарското правителство от 15.06.1993г. за “запазване” българското гражданство на изселилите се преди 1.06.1989г. и след тази дата и приключили процедурите по получаване на турско гражданство лица. Последствията от явния заговор срещу политическите, икономическите и други български интереси считаме неизчислими, а имуществените вреди – огромни.
             Предвид значимостта на засегнатите проблеми се надяваме да се произнесете по изнесените в приложения коментар и анализи обстоятелства и документи, като предприемете необходимите мерки съобразно законовите разпоредби.
              Посочената в нашето изложение документация съхраняваме на разположение при поискване.
     
     ПРИЛОЖЕНИЕ:коментар и анализи под заглавие“Лобизъм, безроден либерализъм или..д-р  Желев”   
                                                     
                                                                     С УВАЖЕНИЕ,
                                                                                                   и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
                                                                                                                                   (п)  Милко Бояджиев
   

                  След преживяни много трудности и разочарования, френският държавник ген. Де Гол потвърждава изстраданата истина:“Държавите са студенокръвни чудовища и в техните взаимоотношения не съществуват милосърдие и хуманизъм, характерни за човешките индивиди. Между държавите всичко се решава в жесток сблъсък на сурови интереси! ”Някои наши политици обаче, водени от привидна добронамереност и наивитет, поставят страната между воденичните камъни на стратегическите стремежи на близки и по-далечни държави. Понастоящем България отново е в положението преди 650 години   когато поради вътрешни междуособици и липса на европейска солидарност става жертва на османотурското нашествие. Необяснимо се пренебрегва общовалидното предупреждение на философа Хегел: “Този, който забравя миналото е обречен да го повтори!”
                  Подходящ пример за това са изявите на първия “демократично избран” български президент. Наред с помпозната награда със златен венец от скопските македонисти заради признването на “македонски език и нация”, на склонната да се прекланя пред чужди интереси глава на д-р Желю Желев приляга не по-малко символизиращият неоосманските стремежи виртуален анадолски фес. Като проява на привързаност и на благодарност може да се тълкува неговата реч, произнесена на състоялия се на10 октомви 2009г.в Истамбул форум на “Балкански политически клуб“ (Bаlkan Political Club) по твърде дискусионната тема “Отношенията Турция – ЕС”. В качеството на председтел на този клуб, д-р Желю Желев застъпва категорично изразената в заглавието на своята встъпителна реч теза: “Република Турция трябва да стане редовен член на ЕС” Впрочем, в очерталия се като форум на радетели за възраждане на Османската империя участници личат от българска страна и имената на бившите външни министри Соломон Паси и Иван Станчов.
     За лайтмотив д-р Желю Желев преднамерено е избрал внушаваното многократно още от Сюлейман Демирел и Тансу Чилер твърдение: “Турция, дори без да е официален член на ЕС, е много повече интегрирана в Съюза, отколкото някои държави-членки и особено между присъединените през последните десет години. ”Има се предвид най-вече членството на България в обявената за “християнски клуб” общност. Защото в институционалните договори за Европейски съюз от 1992, 1997 и 2008г. наистина се посочва, че той се основава на “културното, религиозното и хуманистично наследство на Европа, от което са се развили универсалните ценности на ненакърними и неотчуждаеми права на всеки човек, както и на свободата, демокрацията, равенството и правовата държава.” При така утвърдената идентичност на Европейския съюз, твърде тенденциозно звучи заклинанието на турския външен министър Ахмед Давутоглу: “Ние влизаме в Европа като турци-мюсюлмани и османлии!” Ясно изразените имперски стремежи на основата на пантюрко-ислямския синтез, са обявени в нарушение  суверенитета на държавите с друга една негова декларация за “ролята на Турция навсякъде, където има понастоящем турци, където те са минали или са управлявали.”! Всъщност каква по-голяма заплаха за 13-вековната българската държава?
     Като се спира на кипърския проблем, председателят на “Балканския политически клуб” оправдава инвазията на турската армия в северната част на острова (1974г.). Нахлуването се мотивира със защита на подложените на криминални актове и насилия сънародници. Окупационните действия д-р Желю Желев обяснява с участието на Турция в Договора за незавсимост на Кипър и за да се попречи присъединяването към Гърция да станае реалност.
            Отбелязвайки големите трудности по присъединяването на Турция към ЕС, д-р Желю Желев лобира безусловно за нейното пълноправно членство. Наред с това отхвърля като безпочвени резервите на френския президент Никола Саркози и на германския канцлер Ангела Меркел. От висотата на своите виждания той счита тяхната позиция за реакция на един абсолютен и ретрограден начин на мислене, ограничаващ приемането на Турция в ЕС.    
     В тази връзка д-р Желю Желев изтъква за основен мотив участието на Турция в НАТО като втора след САЩ военна сила. Също огромното влияние в арабския свят по линия на исляма – включително в притежаващите богати запаси на неф, газ, метали и минерали средноазиатски републики. Не бива да се пренебрегва 71-милионното население на Турция, както и нейното геостратегическото и геополитическо разположение между два континента!
     В речта на председателя на “Балканския политически клуб ” няма дума за изискванията на Световната общност и на Европейския съюз по спазване  правата на човека и основните свободи в Турция. Не споменава нищичко за утвърденото с Резолюция 1514/ХV/ от 1960г., 61/1506 от 2006г. на ООН и други документи в съответствие с Устава на Световната организация на правото за постигане автономия на кюрдския народ с всички разполагаеми средства – включително въоръжена борба, признато от Великите сили още със Севърския договор (чл.60-63) от 1920г. Не обелва зъб за осъденото от целия цивилизован свят клане през 1915г. на арменците в империята. Нито за продължилия 500 години най- голям в историта на човечеството геноцид над българския народ. Не споменава нищо по проблема за компенсации на заграбените след 1912г. имоти на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия, които надхвърлят 10 милиарда долара. Или за злощастната участ на признатото с Лозанския договор българско малцинство в Турция.
            Има основания д-р Желю Желев да се страхува от възмездие и за други деяния, които могат да се квалифицират за най-тежко престъпление.
            Каква е фактологията.
            В първите дни на юли 1994г. делегация на Република България, водена от президента Желю Желев, е на официално посещение в Турция. На среща с държавното ръководство на страната от българската делегация е връчен, в  нарушение изискванията на нормативно установения ред – чрез Протокола на МВнР, пакет с държавни документи. Веднага след тази среща турското правителството, предоставяйки на Министерството на вътрешните работи получените от българската делегация документи, му нарежда с писмо с изх. № В.02.0.14/401 от 8.07.1994г. да предприеме необходимите мерки с оглед уреждане ползването на българско гражданство от изселили се - било преди 1.06.1989г. било след тази дата лица, установили се в Турция и приключили процедурите по придобиване на турско гражданство. Турското МВР с писмо-нареждане 055917/15.07.1994г. до всички 70  валийства информира, като се позовава на решение на Министерския съвет на България от 15.06.1993г., за заявление на българското правителство, че българското гражданство на споменатите лица не е отнето. Твърди се, че са признати за валидни и могат да бъдат подновени или продължавани притежавани от турските граждани български задгранични паспорти. На посочените основания те могли да получават социални осигуровки и пенсии и да ползват материалните си  и морални права в България. Наред с това са освободени от изходна гранична такса и такса за виза. С правителствено решение от май 1994г. е наредено на поделенията на турската Държавна сигурност да издирят и предадат на “запазилите” българско гражданство лица над 300 хиляди съхранявани при тях български задгранични паспорти, за да бъдат употребени. Меджлисът от  своя страна е приел на 7.06.1996г. закон, според който всяко напуснало България и установило се до 1993г. в Турция лице, което се е самоидентифицирало от турски произход, получава безпроблемно турско гражданство.
      Твърдението на турското правителство за взето на 15.06.1993г.  от Министерския съвет на България решение относно  “запазването” на българско гражданство е фалшификат. Това се вижда от Протокол № 54 за неговото заседание на посочената дата. С писмо № 21911 от 7.02.1995г.  Главна прокуратура заявява: “Главна прокуратура на Република България във връзка с непубликувано решение на Министерския съвет от 15.06.1993г относно статута на изселилите се лица от Република България за Република Турция извърши щателна проверка, при която се установи: В системата за правна информация, както и в поверителния архив на Министерския съвет няма решение относно въпроси, свързани с изселилите се лица в Република Турция.” В писмо №КУ 602.00.13/94 от 10.1.1995г., подписано от министър Иван Станчов, се изтъква: “В Министерството на външните работи не бе открита преписка от която да е видно, че по молба на турската страна или  по инициатива на българското външно министерство на официалните турски власти са предоставени документи, касаещи проблемите, които..... Министерството не разполага с каквато и да е било информация и за разпространения документ от турското вътрешно министерство до окръжните валийства, копие от което сте приложили към Вашето писмо. Предвид изключителната важност на въпроса, чиито отговор търсите,  Ви уверявам, че всяка информация, която достигне до министерството по този проблем ще Ви бъде предоставена своевременно.” 
     Следва да се изтъкне, че това “запазване” на българското гражданство е в нарушение на международни стандарти, включително: Хагската Конвенция от 1930г. за държавния суверенитет и гражданството,  Решение от 1955г. на Международния съд на ООН в Хага относно понятието “гражданство”, на Конвенцията за статуса на бежанците (1951г.),  Конвенцията за статуса на апатридите (1954г.), Конвенцията за намаляване случаите на множествено гражданство (1963г.), на европейската Конвенция за гражданството - респ. Разяснителния доклад към нея, на Договора за Европейски съюз (1992,1997 и2009г.) относно субсидиарността по въпроса за националното гражданство.
      Нарушени са двустранния договор и Конвенцията от 18.10.1925г. между България и Турция,  Спогодбата от 1969г. и Договора от 1992г., в които е залегнал принципът за единственост на гражданството, без който те губят в това отношение всякакъв смисъл.
      Нашето законодателство има традиции относно“запазване”на предишно българско гражданство. Според чл.54 от Търновската конституция, за отказ от българско поданство се счита приемане на чуждо поданство на каквото и да е основание.Това начало е възприето във всички норативни разпоредби – вкл. действашите до 2000-та година. В чл. 16 на ЗБГ от 1968г. се казва: “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство само ако предварително бъде освободен от българско гражданство.”   
       Впечатляват преднамереността, обвързаността и последователността на действията на администрациите на двете държави по времето на президента  Желю Желев относно запазване българското гражданство на изселниците, довели неизчислими политически, икономически, социални, морални вреди както и до огромни материални загуби за българския народ и държава. При това е направена пробойна във външната граница на Европейския съюз, която безпрепятствено прекосяват десетки хиляди неправомерно притежаващи български документи за самоличност турски граждани.
               Подготовката на този заговор се разкрива от изпратеното по указание на президента Желю Желев писмо от министъра на териториалното развитие и строителството и от зам-министъра на правосъдието с изх. № РД-02-08-17 от 24.6.1993г.до кметовете на общини, в което без законово обосноваване е указано: “Лицата, напуснали страната след 1.06.1989г. запазват българското си гражданство независимо, че са придобили и друго гражданство. ”Същият текст с допълнение “и живеещи постоянно в чужбина” е залегнал в писмо на двете споменати министерства с №96-00-12 и № 90-04-56 от 12.11.1997г.
               Конституцията на Република България гарантира на гражданите свобода на мисълта, убежденията и словото. Никоя група или лице няма право да разпространява идеи, насочени към накърняване или отнемане признатите по силата на националното законодателство или на международното право признати по рождение индивидуални права и свободи. Абсолютни свободи обаче, не са исторически познати, нито логически възможни. Недопустими са действия срещу националната сигурност, единството и териториалната цялост на държавата. Българският гражданин, където и да се намира, освен права има конституционни задължения.Основаните на действащи договори тълкувателни уредби в решенията на Международния съд на ООН в Хага следва да бъдат съблюдавани от всички страни-членки. Според даденото от  съда в решение от 1955г. определение на понятието “гражданство”, то не се изразява само с публичноправната връзка между дадено лице и държавата. Нейното съдържание се изразява в наличе на социална привързаност, на действителна солидарност на съществуване, на итереси и чувства, свързани с реципрочност на права и задължения.
Възникват съмнения доколко с проявите си д-р Желю Желев отговаря на изискванията и е поел отговорностите за да се счита български гражданин.


КНИГА : Любомир Шопов, Отдел „Трети” стр. 26 -27

            Достатъчно е да се обърнем към действащите ярез този период в самата Турция занони, за да установим, че там няма и помен от защита на правата на малцинства и етнически групи в самата нея.
            Разпоредбите на Наказателния кодекс на Турция третираха всяка дейност на национални малцинства, изтъкваща нетурския им произход, като расиста.
            Член 142, параграф 3 ״дава״ наказание до три години затвор за ״извършване на пропаганда", независимо колко време е продължавала, която има за цел отслабване на националните чувства. Параграф 4 предвижда до две години лишаване от свобода за този, който възхвалява дейност или лица, провинили се по разпоредбите на член 142/3, относно пропагандна дейност в полза на ״расизма". С ½ се увеличава наказанието, ако т. нар. ״расистка" дейност се извършва чрез средствата за масова информация.
            Член 125 от Наказателния кодекс на Турция ״наказва" със смърт всяка дейност, насочена към ״национален сепаратизъм" (всяка дейност на кюрдското национално малцинство, независимо дали е политическа, културно-образователна или каквато и да било друга се окачествява като сепаратистка).
            Културните и езикови права в ораната се определяха както следва:
            Член 42 алинея 9 - ״никакъв език, освен турския, не може да се преподава като майчин език на турските граждани в учебните и просветни заведения".
            Член 66, алинея 1 - ״който е свързан чрез гражданство с турската държава е турчин". Така с една алинея се потурчваха араби, черкези, тюркмени, асирийци, българи, кюрди, гърци и други нетурски и немюсюлмански народностни групи и малцинства.
            Член 26 от Наказателния кодекс гласеше - ״никакъв език, забранен от закона не може да се използва за изразяване на мисли". Законът за политическите партии от 1983 година доразвиваше постановките на членовете 52, 53 и 54 от Конституцията на Република Турция по начин, който забранява:
-           политическите партии да твърдят, че в Турция има малцинства по национален, верски, расов или езиков признак;
-           да си поставят за цел да накърняват единството на нацията чрез формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура.
            Аналитична беше и ситуацията с националната именна система в Турция. Фамилните имена се поставяха по силата на „Закон за фамилните имена», влязъл в сила на 2 януари 1935 година. Съпровождаха го ״Регламент за фамилните имена» под №1720 и «Инструкции за фамилните имена». В тези нормативни документи сe предвиждаха редица ограничения при избиране на фамилно име. То не може да отразява връзка с номадско племе, не може да е от чужда раса или чужд народ и т. н. Имената задължително трябва да са на турски език. Приелите по различни причини турско гражданство лица също се задължават да приемат нови турски фамилни имена,
            Собствените имена е Турция се определяха от ״Закон за гражданските въпроси № 1587, влязъл в сила от 1 септември 1974 г. и от „Ръководство по устройството, задълженията, и дейността на гражданските услуги" № 1587 от 8 март 1977 година. Член 16, параграф 4 на Закона гласеше, че ״не могат да се поставят имена, които не отговарят на националната ни култура, на моралните норми, на обичаите и традициите, които притесняват общественото мнение".
      Не следва да пренебрегваме и засилващите се прояви на пантюркизма'" и ״панислямизма", които създаваха допълнително напрежение и в без това напрегнатите българо-турски отношения от онзи период. Теориите, които се лансираха в техните рамки гласяха, че в държавите, с които Турция няма общи граници живеят ״външни турци", с които следва да се поддържат активни религиозни, културни и други връзки. Фактически се набиваше схващането че всичко ״тюркско" е ״турско". Тогава Турция не се осмеляваше да споменава Узбекистан, Таджикистан, Туркмения и други републики и региони, които влизаха в състава на Съюза на съветските социалистически републики. Но след неговото разпадане нещата коренно се промениха.
            Според тогавашни публикации на националистически пантюркистки среди, извън Турция живеят около 150 милиона ״турци", в това число в България - над два милиона, в Югославия до 450 000 души плюс 1400 000 мюсюлмани, в Гърция -130-140 000, в Ирак - над един милион, Иран -16 милиона, Сирия - 250 000 души.
            От средата на 40-те години до половината на 80-те години на миналия век решаващо значение за преодоляване на трудностите и проблемите на българските мюсюлмани вътре в България има държавната политика спрямо населението в смесените райони. Честни и работливи, те ползват специално отношение - отглеждат


                                                                                  ДО МИНИСТЪРА НА ТРУДА И
                                                                  СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА
                                                                  Г-Н ИВАЙЛО КАЛФИН


З  А  Я  В  Л  Е  Н  И  Е
от МИЛКО НИКОЛОВ БОЯДЖИЕВ


УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР,
От името на сдружение „Хелзинкски наблюдател - България״ и от мое собствено име сезирахме повереното Ви ведомство със заявление вх. № 94 ММ - 303־ от 04.07.2011 г. с някои проблеми, свързани с изплащането на български пенсии на турски граждани.
Със същия въпрос занимахме и министър Хасан Адемов с писмо вх. № 92- 276/28.06.2013 г. и по разбираеми причини нашият сигнал остана без последствие.
Едва ли ще Ви изненадаме, ако споделим, че до сега не сме: получили никакъв отговор от министерството и на двете писма, нито бе проявен какъвто и да е интерес към молбата ни за обсъждане на поставените въпроси в приложено към писмото изложение на 6 страници, от интерес за всички български пенсионери в България.
Г-н Министър, дейността по изплащане на български пенсии на турски граждани е в нарушение на българското законодателство, то е проява на управленчески произвол, а свързаните с изплащане на пенсиите български органи като НОИ и други следва да бъдат разследвани за разхищение на държавни средства в огромни размери и за ощетяване на българските пенсионери в продължение на десетилетия.
С настоящата молба Ви молим за спешна среща и задълбочено обсъждане на поставените от „Хелзинкски наблюдател" въпроси за защита на българските национални интереси и интересите на българските пенсионери, които изнемогват и за разлика от статута на политиците, благосъстоянието им не зависи нито от благоволението на САЩ, нито от това на Русия.