СЛОВОБЛУДСТВАТА НА ЕВРОДЕПУТАТА И.К.

СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ - БЪЛГАРИЯ“
(осн. и рег. 1990 г.)

        СЛОВОБЛУДСТВАТА НА ЕВРОДЕПУТАТА И.К.

        Централното ръководство на ДПС е предприело широкомащабно предизборно пропагандно мероприятие под кодовото име „майчин език“. Във вътрешен план бяха използвани дебатите на 4.09.2015г. в Народното събрание във връзка със Закона за предучилищното и гимназиалното образование. Всичките опити за турцизация на българската образователна система обаче се провалиха. Парламентът потвърди, че образованието в България е светско и е недопустимо да се обвързва и подчинява на партийни и политически домогвания и религиозни доктрини.

        Успоредно с това в международен план е предприета мащабна акция с внасяне на петиция в Европейския парламент, в която се настоява за премахване на всякакви ограничения в българския Изборен кодекс, който не допуска използване на чужди езици при подготовката и провеждането на национални и местни избори. Трябва да се изтъкне, че установяването на действителната необходимост от подобни актове е във всеки конкретен случай по оценка на държавата и има изцяло дискреционен характер. Оценката принадлежи на законодателните и изпълнителните й органи и не може да бъде противопоставяна на принципите и изискванията, свързани с нормалното функциониране на държавните институции с оглед защитата на националната сигурност и независимост, на единството на българските граждани, какъвто очевидно е вложеният в петицията на евродепутата И. К. замисъл.

Реализирането на задачата е възложено на члена на Националния съвет на ДПС и на Оперативното бюро, председател на младежката организация на движението и евродепутат Илхан Кючюк. Статутът му потвърждава, че неговите възгледи и становища изразяват позициите и политическите стремежи на движението и трябва да бъдат анализирани и възприети като такива. От известните нам изказвания на И.К. проличава намерението внесената в Комисията на ЕП петиция да стане отворена онлайн за всички граждани на ЕС. Съдържанието на петицията не е разкрито публично, поради което сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ е възпрепятствано да вземе отношение по нея, да изрази конкретно своето мнение и вземе участие в дискусията. Поради това ще се спрем на публикувани твърдения на И.К., които се характеризират с креслива демагогия, на преднамерени заблуди, прокарване неверни твърдения и изобщо използването на целия арсенал на политическата шарлатания.

Петицията на И. К. е представена съвместно от името на ДПС и Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДП) в ЕП. Уместно е да се изтъкне прилагането в този случай на един конюнктурен тактически подход, който е чужд и несъвместим с идеологическата същност на политическите им доктрини. Либералният интернационал традиционно утвърждава за своя неизменна основа индивидуалните свободи и личната отговорност, докато ДПС е изявена автократична партия, чиято дейност, в нарушение на международните стандарти, е насочена главно към признаването на колективни права, задължения и отговорности на групи от населението по общностен (расов, етнически, религиозен, езиков)  признак.

Петицията е изготвена в нарушение на чл. 6 на Договора за Европейски съюз, определящ упражняването на основополагащия принцип на субсидиарност и то в зависимост от областите на компетентност, в които тя е предоставена с Договорите. Всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза – в случая за ограниченията в българския Изборен кодекс за агитация на чужд език, принадлежат на държавите-членки. Съюзът зачита националната идентичност на държавите, присъща на техните политически и институционални структури. Въпросите на сигурността и националното единство на народа като политически субект остават само в рамките на отговорностите на държавата. Следователно, темата на петицията на евродепутата И.К. - респ ДПС, не би трябвало да бъде предмет на обсъждане в Комисията на ЕП. Защото всяка институция в Общността е задължена да следи за спазването на утвърдения в ДЕС принцип на субсидиарност. При това, дефинирането на понятието „майчин език“ е логически невъзможно, тъй като не са определени задължителните обективни елементи на съдържанието на този термин.

Думите на евродепотата И. К., че ДПС се е доказало като последователна в своите либерални принципи партия, не могат да заблудят и най-непосветените в тази област. Зачитането на индивидуалните права, свободи и отговорности е основното послание на Манифеста от 1947г., на Декларацията от Оксфорд (1967г.), на Либералния апел от 1981г., както и Уставът на Либералния интернационал от 1997г., а и са утвърдени като фундаментална и универсална категория на нашето време. Противно на либералната идеология, ДПС определя защитата на колективните права за своя приоритетна политическа цел и стратегическа задача. Това обстоятелство е в разрез със Декларацията за принципите на международното право. Според казаната декларация е недопустимо и несъвместимо с Устава на ООН да се предприемат каквито и да са действия с цел разчленяване или нарушаване целостта или политическото единство на съвременните държави. Правилата и организацията на партията обаче, с присъщата им логика и стил на автократично управление, са превърнали ръководителите на ДПС на всякакви организационни равнища в мистични образи и икони. Поради това, все по-истерични стават безпринципните вопли по изгубените през сегашния парламентарен мандат икономически и властови позиции, израз на което е и внесената в ЕП петиция.

Неистови са, също така, манипулативните твърдения и измамни внушения, че ДПС отстоява универсалните права на човека. Следва да се отбележи обстоятелството, че то бе регистирано на 4.01.1990 г. като Движение на турците и мюсюлманите в България. Под натиска на външни сили през  април с. г. участва в парламентарните избори вследствие безскруполни манипулативни кадрови промени в ЦИК и се утвърди с дейността си като противоконституционна етническа и религиозна партия. Симптоматичен факт е, че в своята предизборна агитация обръщението на ръководителите на ДПС към електората е (мюсюлмански) „братя и сестри“, а не светското „граждани“ или „избиратели“. Уместно е да се подчертае, че използването на религиозни общности и верските убеждения за политически цели е грубо нарушение на основни конституционни принципи, тъй като то е винаги свързано с установяване властови отношения между хората (вж. Решение № 2/1998г. на Конституционния съд).

Абсурдно звучат уверенията на евродепутата И.К. за привързаността на ДПС към основополагащите принципи на универсалното международно право, гарантиращи зачитане на неотменните по рождение индивидуални права на човека. Защото със своята неотклонна политика движението винаги се е стремяло да осъществява несъвместимата с тях ислямска правно-религиозна доктрина (шариата). Достоверен пример е тържествено извършваното публично ритуално обрязване на малолетни деца. То се организира и провежда съвместно от ДПС и Гл. мюфтийство в нарушение на чл. 16 и чл 19 на ратифицираната от България Конвенция за правата на детето, с която се забранява физическото и психическо насилие върху деца. При това, за провеждане на тазгодишното мероприятие са „поканени“ от валията на Одрин на безплатна екскурзия в Турция над 200 български невръстни деца за извършване на този жесток ислямски религиозен ритуал.

Твърде арогантни са етно-шовинистичните внушения на евродепутата И.К. за депесарско гарантиране на свободата и демокрацията, както и зачитане правата на човека. Както бе упоменато, акцент в реториката на движението неизменно се слага върху недопустимото от универсалните международни норми признаване на колективни права на групи от населението на България по общностен (етно-религиозен) признак. Трябва да се изтъкне разпоредбата в чл.чл. 3,11,31 и 37 на Обяснитения доклад, ратифициран ведно с Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ), че „не се предвиждат никакви колективни права“ за национални малцинства, общности, групи. В разрез с тази разпоредба са постоянните опити на ДПС за преформулиране разбирането за националната държава в мултиетническа държава, като „колективните права на малцинствата“ са нейната градивна основа. Тази теза се използва от движението за организиране на „пета колона“ и като интструмент за дестабилизация на страната, чрез усилено насърчаване стремежите за автономия и на сепаратизъм по разделителните линии на етносите. Разчитайки на непознаването от страна на членовете на ЕП на специфичните особености на обществените отношения в България и наред с продължаващото ерозиране на националното единство, добре прикритият стремеж на евродепутата И.К. е да предизвика регламентиране (дори с необвързваща препоръка на ЕП) на правно алогичния термин „майчин език“. Изучаването на официалния български език освен право е и конституционно задължение (вж. Решението на съда на ООН - 1955 г, - Хага, цитирано в Разяснителния доклад към европейската конвенция за гражданство).

Друго, нарушаващо утвърдените международни стандарти внушение е за „право“ на самоволно субективно „самоопределение“ на индивида по етническа принадлежност, а не въз основа на определени обективни критерии за идентичност. Защото право на самоопределение имат само народите (вж. чл.1 на Международния пакт за граждански и политически права). Правните измерения на националното единство се определят от точното прилагане на основните конституционни принципи – единство на българския народ като политически субект.  

Много често в своята лексика ДПС манипулативно използва словосъчетанието „етнорелигиозно“, чрез което се внушава османо-турската теза, че всеки мюсюлманин в България е етнически турчин, а неговия майчин език е турският. Следва да се изтъкне, че османотурска колонизация на Балканите никога не е имало, а обявените за „етнически турци“ е насила ислямизирано и потурчено през петвековното робство коренно християнско население. Всъщност, истинската цел на това внушение не е обогатяване, културното многообразие, а използване на небългарски език в подмолна изборна и партийна агитация за разрушаване на националното единство и на тази основа за разделение, обособяване и противопоставяне на населението на страната. В България употребата на чужд език в междуличностните отношения не е ограничено с изключение на посочените в чл„ 10(2) на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи забрани. Възхваляваният от евродепутата И. К. „български етнически модел“ по своята същност  е инструмент за осъществяване посредством ДПС на стратегическата политика на пантюркизма и нео-османизма в синтез с исляма за поетапно ограничаване националното единство и суверенитета на българската държава и превръщането й в интегрална част на една чужда ислямска държавна общност.

За изложените съждения по повод изпратената до ЕП от евродепутата И.К. петиция ще се позовем на становището на Европейския съд по ПЧ от 30.01.1998т., че за законността на една организация трябва да се съди по нейната дейност.  И още, че не е достатъчно оценката да се извършва само от заявеното в устава или програмата. Уставът може да се окаже книжна фасада, която прикрива цели, намерения и дейност, различни от публично обявените.

                                                                           и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
                                                                                                                (п)  Милко Бояджиев
                                                                             СЕКРЕТАР:
                                                                                                      (п) Румен Воденичаров

“МАЙЧИНИЯТ“ ЕЗИК

КАТО ИНСТРУМЕНТ НА ЕТНОРЕЛИГИОЗНИЯ ШОВИНИЗЪМ

       Не! Не става дума за вулгарно отричане и безпочвено охулване. Нито пък за „майчинското“ отношение на български министър към православието. Става дума за езика, чрез който партийни деятели и култови служители се стремят по всякакъв начин да омаловажат и ограничат ползването на официалния български език в обществено – политическия живот на страната и особено посредством агитация при провеждането на демократични избори. Има се предвид нещо твърде значимо – стремежът за внедряване и използването на неформулираното юридически и твърде спорното понятие „майчин език“. Ясно изразената цел е разрушаване на националното единство и на българската народностна идентичност, чрез несъстоятелни внушения и провокиране по такъв начин на разграничаване, обособяване и противопоставяне на гражданите по езиков, етнически и/или религиозен признак. Осъществяването на тази политика е визия, традиционно присъща на регистрираното на 4.01.1990г. “Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите в България“- сегашната партия ДПС.

       Впрочем, движението преднамерено не изяснява по същество за какви права и свободи се обявява. Дали за утвърдените в модерните светски държави универсални хуманистични ценности или за нямащите аналог и несъвместимата с тях религиозна доктрина (шариат), основана на продиктуваните от Всевишния през VII век неизменни норми, презаписани в Свещения Коран и Суна. Показателен е фактът, че през 1948г., ислямските страни възразиха в Третия комитет на ООН (ИКОСОС) и не подкрепиха в Общото събрание приемането на Всеобщата декларация за правата на човека като универсален правен  фундамент. В специална декларация дипломатично заявиха, че тя „се основава в голяма степен на западните концепции за култура, които се разминават често с културата, религията и традициите на източните държави“. И досега не е ясно дали на същите основания, представителите на ДПС в 7-то ВНС отказаха да подпишат „правата и свободите“, гарантирани от Конституцията на Република България (1991г).

       Още преди формалното регистриране, ръководството на ДПС последователно прилага два различаващи се тактически подхода в пропагандно-организационната си дейност. Единият е насочен към привличането и използване на властово и користно съблазними „нови еничери“, на готови на всичко безродни млади, красиви, интелигентни либералисти Вторият подход е дискретно насочен към стимулирането на привържениците у нас на пантюркизма в синтез с исляма и то при сервилното съучастие на цялата прослойка български управници по време на прехода. Общото в тях е непрекъснатото използване несъвместими с утвърдени в международното право и националното законодателство принципи, норми и разпоредби. В общ план те са изразени в уставите, програмите и докладите на ръководителите на ДПС пред партийните форуми с ключови думи и словосъчетания. Основаните на тях партийни цели и политики са считани за основен стратегически приоритет - независимо от време, пространство и политически ситуации. А критиките към ДПС е трябвало да се възприемат не само за „пораждащо ненавист, омраза и конфронтация антитурско говорене, но и срещу всичко, свързано с турската идентичност, култура и история“. Акцентът неизменно се поставя главно на уреждане статут на етнически (етнорелигиозни) малцинства в границите на българската държава. Според ДПС „няма такава ценност, в името на която да се жертват правата и свободите на малцинствата!“. В съзвучие с това виждане е тезата за преформулиране разбирането за националната държава в мултиетническа държава, като малцинствата се използват за инструмент за дестабилизация и като „пета колона“ чрез усиленото насърчаване на амбицията те да постигнат ограничен суверенитет и дори на пълната си независимост. Не случайно турският президент Абдула Гюл не пропусна да подчертае заслугите на председателя Ахмет Доган за неотклонното изпълнение на тази стратегическа мисия. А неговият пряк наследник – Лютви Местан, провокационно призовава европейските, американските и световните лидери, и особено на съседните държави, „да гарантират правата и свободите на религиозно различните в България“ забравяйки преднамерено, че според Исляма правата и свободите на човека са излишни, тъй като всеки е длъжен всякога и всякъде да изпълнява волята на Всевишния. Наред с това, Лютфи Местан предяви искане чрез Либералния интернационал за „даване на международен статут на европейско малцинство на рисковите малцинства в Европейския съюз и в частност малцинствата в Югоизточна Европа“ – едно от фрапиращите противоконституционни нарушения на суверенитета на българската държава.

       Не по-малко предизвикателство е недопустимото от международното право искане на ДПС за признаване на колективни права по общностен признак - на малцинства или други етнически, езикови, верски групи или подобни образувания. Целта е личностната идентичност да бъде подменена с колективна изява, превръщайки я в най-резултатния начин за налагане на партийната воля. Дори и на малко запознат с международните стандарти български гражданин е известно, че субект на правото са индивидуалните права на човека, които могат да се упражняват съвместно (солидарно) с други хора, но това е нещо различно от понятието „колективни права“.

       Друга несъстоятелна претенция на ДПС е за субективно „самоопределение“ на индивида по етнически произход, Етническият (расовият) произход се определя по обективни критерии и е неизменен по рождение. Стремежът на ДПС в тази насока е продиктуван от вечната османска политика на асимилация на другите народности и вероизповедания. Международните договорености обаче утвърждават, че право на самоопределение имат само народите. Никога, под каквато и да е форма, не е давано такова право на отделния индивид или своеволно на малцинствени групи. Посочените примери могат да се определят като престъпни действия, нарушаващи основни правни принципи и в частност - суверенното равенство, териториалната цялост и политическата независимост на България. В съвременните условия, ограниченията в чл. 11 ал. 4 на Конституцията са в интерес на националната или обществената сигурност по смисъла на чл. 11, ал. 2 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.

     Много често, използвайки  манипулативно словосъчетанието „етнорелигиозно“ в своята лексика, ДПС смесва в едно, две доста различни по смисъл и съдържание понятия, Чрез него се внушава догмата, че всеки мюсюлманин в България е етнически турчин!

       Изхождайки от посочените факти и обстоятелства, ясно се очертава проявявания от ДПС  етношовинизъм ведно с религиозен екстремизъм. На този фон стават разбираеми честите опити за използване на „майчиния език“ за партийна агитация при провеждане на политически мероприятия и национални избори. Преследваната цел всъщност не е обогатяване и утвърждаване на културното многообразие, а употребата на езика като ефективен инструмент за разбиване на националното единство и за противопоставяне на населението въз основа на признатите езикови, етнически и религиозни различия. У нас ползването на чужд език – включително т. нар. „майчин език“, е напълно свободно освен публично за партийно-политически сепаратистки цели и изяви.

            Според Конституционния съд (к.д. №1/1991) държавата има конституционно уреденото право да въвежда ограничения в дейността на политическите партии, които са затворени за лица, различаващи се по етнически, расов или верски признак и то при условията на традиционно усложнената обстановка в съседните на България държави. Понятиeто „малцинствен език“ е чуждо на българската правна система и не се приема за равнозначно на понятието „майчин език“ по смисъла на чл.36 ал. 2 от Конституцията. Съдът намира, че съществува определено несъответствие между понятията „език на малцинство“ и понятието „майчин език“. Според международното право понятието „език на малцинство“ е относимо само към лица, принадлежащи към национално малцинство чийто статут е суверенно уреден в съответната държава. И следователно е определено по позитивен начин. Конституционното понятие „майчин език“, обаче, е определено по негативен начин - то е относимо само към лицата, за които българският език не е майчин. Няма и еднозначно определение за същността на понятието – като език единствено на майката, на бащата (при смесени бракове), езикът който се говори предимно в семейството и особено според изискванията на вероизповеданието или по всякакъв нормативно нерегламентиран начин. Това води до грубо нарушаване на равенството и достойнството на личността, тъй като преследваните политически цели по правило са свързани с установяването на властови отношения между хората.

            Съобразно залегналите принципи и разпоредбите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и на други договорености, в България – наред с Турция, Белгия, Франция и други държави няма уреден статут на малцинства. От това следва, че у нас за „малцинствен език“ като правно понятие не може поначало да се говори. България е ратифицирала Рамковата конвенция, изразявайки от едната страна подкрепата си за залегналите в нея принципи и разпоредби, а от друга - с оглед на закрилата или в защита на българските малцинства в съседни или по-далечни нам държави, на които договорно е признат статут на български малцинства - в Турция, Гърция, в Сърбо-хърватско-словенското кралство, (СФРЮ респ. сегашна Сърбия), в Молдова, Украйна и други страни, които се нарушават главно поради нехайството на българските власти.

      Изложените факти и обстоятелства потвърждават наличието на стимулирани от етнорелигиозния шовинизъм на ръководството на ДПС стремежи, на които българският народ и държава са задължени да противодействат в съответствие с международното конвенционално право и националното ни законодателство.

                                                                             и. д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                                                  (Милко Бояджиев)
                                                                             секретар :

                                                                                                                 (Румен Воденичаров)

Милко Бояджиев

РАЗДВОЕНОТО ПОЛИТИЧЕСКО ОСТРИЕ НА ЕЗИКА

     Езикът има голямо стратегическо социално и политическо значение. В изследването си за „Ролята на езиците за общуване в многоезичните общества“, известните специалисти  Юджин Нида и Уилям Уодърли изтъкват изключителното въздействие на всеки език като средство за групово самоутвърждаване, етно-религиозно разграничаване и обособяване. Също така те считат езиците за първостепенно средство за постигането  или разрушаване на националното единство на отделните държави.

     Реален пример за целенасочено използване на езика за постигане национално единство е неотменното и последователно прилагане във вътрешната и външната политика на Турция формулираната в 1936 г. като официална държавна доктрина „Слънчева теория за езика“ (Güneş dil teorisi). В тази връзка са изградени съответни институции със задача да прилагат, разпространяват и популяризират нейната същност. Теорията утвърждава турския език за първоизточник на древните езици - шумерски, персийски, латински, арабски,  както и за влизащ в основата на всички съвременни културни езици. Легитимен израз на тази теория са някои разпоредби в съвременното турско законодателство. Чл.26 от НК постановява: „Никакъв език, забранен от закона, не може да се използва за изразяване на мисли“. Според чл. 42 ал.9 на НК, „никакъв език, освен турският, не може да се преподава като майчин език на турските граждани в просветните и учебните заведения“. Чл.66 ал.1 указва: „Всеки който е свързан чрез гражданство с турската държава е турчин.“ Майчин език на всички турци е турският. Законът за политическите партии (приет 1983г.) забранява на политическите партии дa твърдят, че в Турция има малцинства по национален, верски, расов или езиков признак. Също така да си поставят за цел накърняване единството на нацията посредством  формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура.

     Политическите кроежи, от времето на Османската империя и на републиканска Турция понастоящем, са насочени към разбиване националното единство на балканските народи, като се базират в значителна степен на ислямизиране на населението и превръщането му в т. нар. „външни турци“. А според мюсюлманските догми (фетви), безпричинното  говорене на езика на неверниците е забранено и подлежи на строго порицание. Този грях налага не само молба за прошка, но и ритуално пречистване на езика. Именно затова четенето на свещените книги, религиозни проповеди и дори на политическа агитация се извършва не на официалния български език, а на турски. Важно средство в този насока е насаждането  чрез нашата училищна система на литературен турски, който никога не им е бил „майчин“. Изследвалият през ХVII в. българските земи пътешественик Евлия Челеби констатира, че за обърнатото в ислям коренно население, употребяваният турски език е често непонятен, като дори в наше време се използва широко „читашки език“ (читак – зле говорещ турски мюсюлманин). Трябва да се припомнят и думите на великия везир Мидхат паша, че има повече от един милион преобърнати в исляма мохамедани, една част от които говорят само  български.

     Въпреки широката известност на споменатите факти, доскорошният турски министър Конукман определя ползването на турския език като основно средство за изграждането на турско самосъзнание в изпълнение на целите на пантюркизма. Същият публично твърди, настоявайки за разширяване връзките със сънародниците, които говорят един и същ език,   че в близки години турците в съседните страни ще се надигнат, ще постигнат независимост  и ще образуват държави, над които ще се развяват турски знамена. По такъв начин езикът се превръща в ефикасен инструмент за разрушаване националното единство на държавите, където има „турци“ (потурнаци) или земите им са били под владичеството на османлиите.

     Разпоредбите на Конституцията на Република България съответстват във висша степен на действащите в рамките на Обединените нации, Съвета на Европа и на Европейския съюз правни норми.  Между тях е обявяването на българския език за официален.  Наред със задължителното обучение на български език е регламентирано изучаването и ползването на всякакъв чужд език. Това се възприема като въпрос на личен избор на гражданите и частно-правно осъществяване, в определени със закон граници, на обществените свободи.  Международните правни стандарти уреждат, също така, преподаването на чужди езици в общообразователната система да става съобразно нейните възможности - без да могат да бъдат изисквани от държавата финансови задължения. Това обучение в никакъв случай не трябва да е във вреда на изучаването на официалния език и да се използва като фактор и средство против социалното интегриране на населението, както и срещу изграждането на национално единство. Изключват се също всякакви възможности за използване на чужд език за етническо, религиозно или политическо разделение и противопоставяне. България, наред с повечето държави на континента, не е ратифицирала европейската Конвенцията за малцинствени и регионални езици и не е поела задължение за тяхно узаконяване. От друга страна, понятието „майчин език“ е неприсъщо на международното конвенционално право. Това означава също, че употребата му за политическо говорене в публичното пространство е тенденциозно и неправомерно. Необходимо е тези обстоятелства да бъдат постоянно изтъквани предвид склонността на политиците да пренебрегват суверенитета на българския народ, като подценяват ролята на официалния български език и давайки широк простор за неоправдано навлизане на вредни външни лингвистични влияния. Водени от корупционни лобистки сметки и на безотговорни партизански стремежи, мнозина днешни управници не предприемат необходимите мерки за законовата защита на литературния българския език. Коварна е и ролята на обслужващите донорите си медии, както и на БНТ и БНР, които за да  изявят безродната си „космополитна култура“, въвеждат непонятни за повечето хора чужди думи, като при това нерядко съществено изкривяват техния оригинален смисъл и значение.

     И как би могло да бъде друго, когато българският министър на културата, обръщайки се към председателя на противоконституционната тюрко-ислямска партия заявява от високата трибуна на Народното събрание: “Аз, господин Местан, съм турчин не по-малко от Вас!.“ При това без „народните“ представители и неговите колеги министри да се опълчат срещу тази и други подобни провокации. Впрочем, смисълът на тази декларация може да се разкрие на основата на официалната държавна доктрина „Турска историческа теза“ (Türk tarih tezi), която утвърждава твърдението, че не съществуват оригинални и самостоятелни цивилизации, а всички те произлизат от турците. Трябва да се знае, че според международното право, Конституцията и действащото законодателство, изтъкваната в случая като белег на превъзходство етническа принадлежност представлява по същество израз на солидарност с неправомерните тези на ръководителя на основаната на отреченото колективно „самоопределение“ по общностен признак партия. Партия, извършваща незаконна политическа агитация не на официалният, а на чужд език, което е насочено към разграничаване на населението и разрушаването на националното единство. Народностната (вкл. езиковата) принадлежност в съвременните общества не може да поражда правни предимства. Юридическо значение би могло да има в определени случаи само националната принадлежност. Съгласно Европейската конвенция за гражданството, то се счита синоним на понятието “националност“. Това означава, че за всяка държавна администрация българският гражданин е българин, а не турчин примерно. Достатъчно е нашият министър да погледне своя задграничен паспорт, където в графата за  гражданство или националност е записано “българска“, а не се отбелязва определяната от международното право за белег на дискриминация принадлежност към турска, циганска или някоя друга етническа, верска или езикова група. Очевидно не става единствено дума за незнанието на нашия културен министър, а по–скоро за явно преднамерена политическа провокация. Възниква въпросът дали този факт е подминаван вследствие корумпираността или невежеството на безродни политици и докога българският народ трябва да се уповава единствено на Господ Бог да ни отърве от тях?