СИВИТЕ ВЪЛЦИ У НАС И ОТТАТЪК

Управниците  мълчат,

Ахмед Доган действа:

                           „Такава ще бъде съдбата на всеки, който се изправя

                           срещу интересите на България“

                           „ Дори да не съм жив, пак няма да позволя да направиш

                           това, което си намислил“, - това са думите, с които Ахмед

                           Доган се обръща към Лютви Местан в паметната си реч

                           на 17 декември 2015 г., произнесена в Сараите в „Бояна“,

                           пише „24 rodopi.com”.

Не е необходимо да цитираме цялото послание на почетния председател на ДПС Ахмед Доган, отправено към 100-те присъстващи депутати и активисти на Движението.

Той ясно казва, че Лютви Местан се е изправил срещу интересите на България. Щом като антибългарското поведение на Местан е известно на Доган, то би трябвало да е добре известно и на българските служби. Въпросът е, дали те са докладвали, на кого и какво и защо никой от управляващите не е реагирал? Отговор на този въпрос трябва да дадат специалните служби, прокуратурата, премиерът, вътрешният, външният и военният министър. Ако те замълчат, стигаме до заключението, че те са съучастници на Местан в неговата антибългарска дейност.

                              Ахмед Доган казва, че дори да не е жив, няма да позволи

                              на Местан да извърши замисленото. 

В това изречение има два много важни момента. Първо, че това което казва е толкова сериозно, че засегнатите тъмни сили могат да посегнат на живота му. Второ, че дори мъртъв, той е подготвил хора, които няма да позволят на Местан да изпълни замисленото.

                             От тук логичния въпрос: толкова страшно ли е замисленото

                             от Лютви Местан, кой  и кога е трябвало да го задейства?

Безспорно е, че  става дума за националната сигурност на България. От думите на Ахмед Доган, от действията на Лютви Местан и на турския посланик в България, от конспиративната среща на т.нар. държавен глава Росен Плевнелиев с вицепремиера на Турция в Кърджали, на която не бяха допуснати български журналисти а само подбрани турски, от акцията на председателя на БАН Стефан Воденичаров по представяне на книгата на турския премиер, от най-високата държавна награда - орден „Стара планина“ първа степен на турския гражданин Вартоломей става ясно, че:

всички тези действия не носят случаен характер, а се планират и осъществяват от Анкара.  Когато Ахмед Доган говори за „намисленото от Лютви Местан“, той има предвид намисленото от турските ръководители. Наш източник ни уверява, че планираното  „гостуване“ на турския външен министър в Кърджали, във връзка с отбелязване на годишнина от събитията по възродителния процес, на което събитие се очакват 4  до 5 хиляди мюсюлмани, е замислено да прерасне в брожение, подкрепено от турските дипломати в София, Пловдив и Бургас, както и от установили се у нас „бежанци“. При благоприятен за турската страна развой, не се изключвала и силова намеса.

Основание да вярваме на  информацията на нашия източник ни дават действията на турския посланик у нас Сюлейман Гьокче. Вчера, 23.12. той е изпратил дипломатическия си Мерцедес да вземе от дома им Лютви Местан и съпругата му  и да ги доведе в резиденцията му, където те са останали до след полунощ. Поканени са били и няколко от верните на Местан депесари. Над голяма част от депутатите на ДПС е бил оказван натиск. Лично турският посланик им е звънял и ги е заплашвал. „Дори на наши колеги им е казвал – оттук нататък табелата Капъкуле за теб е забранена“, т.е. достъпът до Турция на съответните непослушни депутати е забранен.

Още  едно основание да вярваме на информацията на нашия източник е, че Лютви Местан  има намерение да основава партия с ислямистка насоченост, в която да влязат 4 депутати от ДПС – Шабанали Ахмед, бивш ходжа, Хюсеин Хафъзов, който направи от трибуната на Народното събрание и пред медиите изказване, в което заяви, че българите не заслужават собствена държава. Тези двама депутати и другите двама са влезли в листите на ДПС по личното разпореждане на турския президент Ердоган/БЛИТЦ.

Депутат от ДПС допълва: „Какво по-голямо доказателство от това, че Местан работи за чужда държава от факта, че се крие в турското посолство? Какво можем да очакваме от такъв човек?“. С Местан в турското посолство са били и 4-мата депутати. Днес, 24.12., на пресконференция в Кърджали той заяви, че поддържа изказването си от трибуната на НС, с което оневини Турция за свалянето на руския бомбардировач. Той добави, че мястото на страната ни било в ЕС и НАТО (американските марионетки- б.м.), а не с Русия. Не каза само, дали възнаграждението се изплаща в турски лири или в щатски долари.

ИЗВОДИ:  Изнесените по-горе обстоятелства говорят за опит за извършване на преврат в България. Подготовката е налице, остава осъществяване на замисленото. Работа на българското разузнаване и контраразузнаване  е да ни информират  кой участва от българска страна в този предателски проект. Нашето издание предлага да бъдат разпитани т.нар. президент Росен Плевнелиев, премиерът Бойко Борисов, американският външен министър Митов, ДПС- депутатите, които лансират твърдението, че българите не заслужават държава.

Правителството трябва да обяви незабавно, че турският посланик е осъществил грубо вмешателство в вътрешните работи на страната ни, поради което неговото оставане като посланик в България е нежелано.

Премиерът да информира турския си колега, че предвид настъпилите особени събития в живота на страната, идването на турския външен министър в България би създало усложнения и препоръчва то да бъде отложено за друг, по-подходящ момент. Това трябва да се направи незабавно.

Ударът, който почетният председател на ДПС Ахмед Доган нанесе по ликвидаторите на България бе неочакван както за Анкара, така и за заспала София. Явно е, че трябва да се научим да мислим трезво и да действаме светкавично. В това е спасението.

                                                                                                                               д-р Веселин Стоянов

                             

                               

СЛОВОБЛУДСТВАТА НА ЕВРОДЕПУТАТА И.К.

СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ - БЪЛГАРИЯ“
(осн. и рег. 1990 г.)

        СЛОВОБЛУДСТВАТА НА ЕВРОДЕПУТАТА И.К.

        Централното ръководство на ДПС е предприело широкомащабно предизборно пропагандно мероприятие под кодовото име „майчин език“. Във вътрешен план бяха използвани дебатите на 4.09.2015г. в Народното събрание във връзка със Закона за предучилищното и гимназиалното образование. Всичките опити за турцизация на българската образователна система обаче се провалиха. Парламентът потвърди, че образованието в България е светско и е недопустимо да се обвързва и подчинява на партийни и политически домогвания и религиозни доктрини.

        Успоредно с това в международен план е предприета мащабна акция с внасяне на петиция в Европейския парламент, в която се настоява за премахване на всякакви ограничения в българския Изборен кодекс, който не допуска използване на чужди езици при подготовката и провеждането на национални и местни избори. Трябва да се изтъкне, че установяването на действителната необходимост от подобни актове е във всеки конкретен случай по оценка на държавата и има изцяло дискреционен характер. Оценката принадлежи на законодателните и изпълнителните й органи и не може да бъде противопоставяна на принципите и изискванията, свързани с нормалното функциониране на държавните институции с оглед защитата на националната сигурност и независимост, на единството на българските граждани, какъвто очевидно е вложеният в петицията на евродепутата И. К. замисъл.

Реализирането на задачата е възложено на члена на Националния съвет на ДПС и на Оперативното бюро, председател на младежката организация на движението и евродепутат Илхан Кючюк. Статутът му потвърждава, че неговите възгледи и становища изразяват позициите и политическите стремежи на движението и трябва да бъдат анализирани и възприети като такива. От известните нам изказвания на И.К. проличава намерението внесената в Комисията на ЕП петиция да стане отворена онлайн за всички граждани на ЕС. Съдържанието на петицията не е разкрито публично, поради което сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ е възпрепятствано да вземе отношение по нея, да изрази конкретно своето мнение и вземе участие в дискусията. Поради това ще се спрем на публикувани твърдения на И.К., които се характеризират с креслива демагогия, на преднамерени заблуди, прокарване неверни твърдения и изобщо използването на целия арсенал на политическата шарлатания.

Петицията на И. К. е представена съвместно от името на ДПС и Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДП) в ЕП. Уместно е да се изтъкне прилагането в този случай на един конюнктурен тактически подход, който е чужд и несъвместим с идеологическата същност на политическите им доктрини. Либералният интернационал традиционно утвърждава за своя неизменна основа индивидуалните свободи и личната отговорност, докато ДПС е изявена автократична партия, чиято дейност, в нарушение на международните стандарти, е насочена главно към признаването на колективни права, задължения и отговорности на групи от населението по общностен (расов, етнически, религиозен, езиков)  признак.

Петицията е изготвена в нарушение на чл. 6 на Договора за Европейски съюз, определящ упражняването на основополагащия принцип на субсидиарност и то в зависимост от областите на компетентност, в които тя е предоставена с Договорите. Всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза – в случая за ограниченията в българския Изборен кодекс за агитация на чужд език, принадлежат на държавите-членки. Съюзът зачита националната идентичност на държавите, присъща на техните политически и институционални структури. Въпросите на сигурността и националното единство на народа като политически субект остават само в рамките на отговорностите на държавата. Следователно, темата на петицията на евродепутата И.К. - респ ДПС, не би трябвало да бъде предмет на обсъждане в Комисията на ЕП. Защото всяка институция в Общността е задължена да следи за спазването на утвърдения в ДЕС принцип на субсидиарност. При това, дефинирането на понятието „майчин език“ е логически невъзможно, тъй като не са определени задължителните обективни елементи на съдържанието на този термин.

Думите на евродепотата И. К., че ДПС се е доказало като последователна в своите либерални принципи партия, не могат да заблудят и най-непосветените в тази област. Зачитането на индивидуалните права, свободи и отговорности е основното послание на Манифеста от 1947г., на Декларацията от Оксфорд (1967г.), на Либералния апел от 1981г., както и Уставът на Либералния интернационал от 1997г., а и са утвърдени като фундаментална и универсална категория на нашето време. Противно на либералната идеология, ДПС определя защитата на колективните права за своя приоритетна политическа цел и стратегическа задача. Това обстоятелство е в разрез със Декларацията за принципите на международното право. Според казаната декларация е недопустимо и несъвместимо с Устава на ООН да се предприемат каквито и да са действия с цел разчленяване или нарушаване целостта или политическото единство на съвременните държави. Правилата и организацията на партията обаче, с присъщата им логика и стил на автократично управление, са превърнали ръководителите на ДПС на всякакви организационни равнища в мистични образи и икони. Поради това, все по-истерични стават безпринципните вопли по изгубените през сегашния парламентарен мандат икономически и властови позиции, израз на което е и внесената в ЕП петиция.

Неистови са, също така, манипулативните твърдения и измамни внушения, че ДПС отстоява универсалните права на човека. Следва да се отбележи обстоятелството, че то бе регистирано на 4.01.1990 г. като Движение на турците и мюсюлманите в България. Под натиска на външни сили през  април с. г. участва в парламентарните избори вследствие безскруполни манипулативни кадрови промени в ЦИК и се утвърди с дейността си като противоконституционна етническа и религиозна партия. Симптоматичен факт е, че в своята предизборна агитация обръщението на ръководителите на ДПС към електората е (мюсюлмански) „братя и сестри“, а не светското „граждани“ или „избиратели“. Уместно е да се подчертае, че използването на религиозни общности и верските убеждения за политически цели е грубо нарушение на основни конституционни принципи, тъй като то е винаги свързано с установяване властови отношения между хората (вж. Решение № 2/1998г. на Конституционния съд).

Абсурдно звучат уверенията на евродепутата И.К. за привързаността на ДПС към основополагащите принципи на универсалното международно право, гарантиращи зачитане на неотменните по рождение индивидуални права на човека. Защото със своята неотклонна политика движението винаги се е стремяло да осъществява несъвместимата с тях ислямска правно-религиозна доктрина (шариата). Достоверен пример е тържествено извършваното публично ритуално обрязване на малолетни деца. То се организира и провежда съвместно от ДПС и Гл. мюфтийство в нарушение на чл. 16 и чл 19 на ратифицираната от България Конвенция за правата на детето, с която се забранява физическото и психическо насилие върху деца. При това, за провеждане на тазгодишното мероприятие са „поканени“ от валията на Одрин на безплатна екскурзия в Турция над 200 български невръстни деца за извършване на този жесток ислямски религиозен ритуал.

Твърде арогантни са етно-шовинистичните внушения на евродепутата И.К. за депесарско гарантиране на свободата и демокрацията, както и зачитане правата на човека. Както бе упоменато, акцент в реториката на движението неизменно се слага върху недопустимото от универсалните международни норми признаване на колективни права на групи от населението на България по общностен (етно-религиозен) признак. Трябва да се изтъкне разпоредбата в чл.чл. 3,11,31 и 37 на Обяснитения доклад, ратифициран ведно с Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ), че „не се предвиждат никакви колективни права“ за национални малцинства, общности, групи. В разрез с тази разпоредба са постоянните опити на ДПС за преформулиране разбирането за националната държава в мултиетническа държава, като „колективните права на малцинствата“ са нейната градивна основа. Тази теза се използва от движението за организиране на „пета колона“ и като интструмент за дестабилизация на страната, чрез усилено насърчаване стремежите за автономия и на сепаратизъм по разделителните линии на етносите. Разчитайки на непознаването от страна на членовете на ЕП на специфичните особености на обществените отношения в България и наред с продължаващото ерозиране на националното единство, добре прикритият стремеж на евродепутата И.К. е да предизвика регламентиране (дори с необвързваща препоръка на ЕП) на правно алогичния термин „майчин език“. Изучаването на официалния български език освен право е и конституционно задължение (вж. Решението на съда на ООН - 1955 г, - Хага, цитирано в Разяснителния доклад към европейската конвенция за гражданство).

Друго, нарушаващо утвърдените международни стандарти внушение е за „право“ на самоволно субективно „самоопределение“ на индивида по етническа принадлежност, а не въз основа на определени обективни критерии за идентичност. Защото право на самоопределение имат само народите (вж. чл.1 на Международния пакт за граждански и политически права). Правните измерения на националното единство се определят от точното прилагане на основните конституционни принципи – единство на българския народ като политически субект.  

Много често в своята лексика ДПС манипулативно използва словосъчетанието „етнорелигиозно“, чрез което се внушава османо-турската теза, че всеки мюсюлманин в България е етнически турчин, а неговия майчин език е турският. Следва да се изтъкне, че османотурска колонизация на Балканите никога не е имало, а обявените за „етнически турци“ е насила ислямизирано и потурчено през петвековното робство коренно християнско население. Всъщност, истинската цел на това внушение не е обогатяване, културното многообразие, а използване на небългарски език в подмолна изборна и партийна агитация за разрушаване на националното единство и на тази основа за разделение, обособяване и противопоставяне на населението на страната. В България употребата на чужд език в междуличностните отношения не е ограничено с изключение на посочените в чл„ 10(2) на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи забрани. Възхваляваният от евродепутата И. К. „български етнически модел“ по своята същност  е инструмент за осъществяване посредством ДПС на стратегическата политика на пантюркизма и нео-османизма в синтез с исляма за поетапно ограничаване националното единство и суверенитета на българската държава и превръщането й в интегрална част на една чужда ислямска държавна общност.

За изложените съждения по повод изпратената до ЕП от евродепутата И.К. петиция ще се позовем на становището на Европейския съд по ПЧ от 30.01.1998т., че за законността на една организация трябва да се съди по нейната дейност.  И още, че не е достатъчно оценката да се извършва само от заявеното в устава или програмата. Уставът може да се окаже книжна фасада, която прикрива цели, намерения и дейност, различни от публично обявените.

                                                                           и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
                                                                                                                (п)  Милко Бояджиев
                                                                             СЕКРЕТАР:
                                                                                                      (п) Румен Воденичаров

“МАЙЧИНИЯТ“ ЕЗИК

КАТО ИНСТРУМЕНТ НА ЕТНОРЕЛИГИОЗНИЯ ШОВИНИЗЪМ

       Не! Не става дума за вулгарно отричане и безпочвено охулване. Нито пък за „майчинското“ отношение на български министър към православието. Става дума за езика, чрез който партийни деятели и култови служители се стремят по всякакъв начин да омаловажат и ограничат ползването на официалния български език в обществено – политическия живот на страната и особено посредством агитация при провеждането на демократични избори. Има се предвид нещо твърде значимо – стремежът за внедряване и използването на неформулираното юридически и твърде спорното понятие „майчин език“. Ясно изразената цел е разрушаване на националното единство и на българската народностна идентичност, чрез несъстоятелни внушения и провокиране по такъв начин на разграничаване, обособяване и противопоставяне на гражданите по езиков, етнически и/или религиозен признак. Осъществяването на тази политика е визия, традиционно присъща на регистрираното на 4.01.1990г. “Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите в България“- сегашната партия ДПС.

       Впрочем, движението преднамерено не изяснява по същество за какви права и свободи се обявява. Дали за утвърдените в модерните светски държави универсални хуманистични ценности или за нямащите аналог и несъвместимата с тях религиозна доктрина (шариат), основана на продиктуваните от Всевишния през VII век неизменни норми, презаписани в Свещения Коран и Суна. Показателен е фактът, че през 1948г., ислямските страни възразиха в Третия комитет на ООН (ИКОСОС) и не подкрепиха в Общото събрание приемането на Всеобщата декларация за правата на човека като универсален правен  фундамент. В специална декларация дипломатично заявиха, че тя „се основава в голяма степен на западните концепции за култура, които се разминават често с културата, религията и традициите на източните държави“. И досега не е ясно дали на същите основания, представителите на ДПС в 7-то ВНС отказаха да подпишат „правата и свободите“, гарантирани от Конституцията на Република България (1991г).

       Още преди формалното регистриране, ръководството на ДПС последователно прилага два различаващи се тактически подхода в пропагандно-организационната си дейност. Единият е насочен към привличането и използване на властово и користно съблазними „нови еничери“, на готови на всичко безродни млади, красиви, интелигентни либералисти Вторият подход е дискретно насочен към стимулирането на привържениците у нас на пантюркизма в синтез с исляма и то при сервилното съучастие на цялата прослойка български управници по време на прехода. Общото в тях е непрекъснатото използване несъвместими с утвърдени в международното право и националното законодателство принципи, норми и разпоредби. В общ план те са изразени в уставите, програмите и докладите на ръководителите на ДПС пред партийните форуми с ключови думи и словосъчетания. Основаните на тях партийни цели и политики са считани за основен стратегически приоритет - независимо от време, пространство и политически ситуации. А критиките към ДПС е трябвало да се възприемат не само за „пораждащо ненавист, омраза и конфронтация антитурско говорене, но и срещу всичко, свързано с турската идентичност, култура и история“. Акцентът неизменно се поставя главно на уреждане статут на етнически (етнорелигиозни) малцинства в границите на българската държава. Според ДПС „няма такава ценност, в името на която да се жертват правата и свободите на малцинствата!“. В съзвучие с това виждане е тезата за преформулиране разбирането за националната държава в мултиетническа държава, като малцинствата се използват за инструмент за дестабилизация и като „пета колона“ чрез усиленото насърчаване на амбицията те да постигнат ограничен суверенитет и дори на пълната си независимост. Не случайно турският президент Абдула Гюл не пропусна да подчертае заслугите на председателя Ахмет Доган за неотклонното изпълнение на тази стратегическа мисия. А неговият пряк наследник – Лютви Местан, провокационно призовава европейските, американските и световните лидери, и особено на съседните държави, „да гарантират правата и свободите на религиозно различните в България“ забравяйки преднамерено, че според Исляма правата и свободите на човека са излишни, тъй като всеки е длъжен всякога и всякъде да изпълнява волята на Всевишния. Наред с това, Лютфи Местан предяви искане чрез Либералния интернационал за „даване на международен статут на европейско малцинство на рисковите малцинства в Европейския съюз и в частност малцинствата в Югоизточна Европа“ – едно от фрапиращите противоконституционни нарушения на суверенитета на българската държава.

       Не по-малко предизвикателство е недопустимото от международното право искане на ДПС за признаване на колективни права по общностен признак - на малцинства или други етнически, езикови, верски групи или подобни образувания. Целта е личностната идентичност да бъде подменена с колективна изява, превръщайки я в най-резултатния начин за налагане на партийната воля. Дори и на малко запознат с международните стандарти български гражданин е известно, че субект на правото са индивидуалните права на човека, които могат да се упражняват съвместно (солидарно) с други хора, но това е нещо различно от понятието „колективни права“.

       Друга несъстоятелна претенция на ДПС е за субективно „самоопределение“ на индивида по етнически произход, Етническият (расовият) произход се определя по обективни критерии и е неизменен по рождение. Стремежът на ДПС в тази насока е продиктуван от вечната османска политика на асимилация на другите народности и вероизповедания. Международните договорености обаче утвърждават, че право на самоопределение имат само народите. Никога, под каквато и да е форма, не е давано такова право на отделния индивид или своеволно на малцинствени групи. Посочените примери могат да се определят като престъпни действия, нарушаващи основни правни принципи и в частност - суверенното равенство, териториалната цялост и политическата независимост на България. В съвременните условия, ограниченията в чл. 11 ал. 4 на Конституцията са в интерес на националната или обществената сигурност по смисъла на чл. 11, ал. 2 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.

     Много често, използвайки  манипулативно словосъчетанието „етнорелигиозно“ в своята лексика, ДПС смесва в едно, две доста различни по смисъл и съдържание понятия, Чрез него се внушава догмата, че всеки мюсюлманин в България е етнически турчин!

       Изхождайки от посочените факти и обстоятелства, ясно се очертава проявявания от ДПС  етношовинизъм ведно с религиозен екстремизъм. На този фон стават разбираеми честите опити за използване на „майчиния език“ за партийна агитация при провеждане на политически мероприятия и национални избори. Преследваната цел всъщност не е обогатяване и утвърждаване на културното многообразие, а употребата на езика като ефективен инструмент за разбиване на националното единство и за противопоставяне на населението въз основа на признатите езикови, етнически и религиозни различия. У нас ползването на чужд език – включително т. нар. „майчин език“, е напълно свободно освен публично за партийно-политически сепаратистки цели и изяви.

            Според Конституционния съд (к.д. №1/1991) държавата има конституционно уреденото право да въвежда ограничения в дейността на политическите партии, които са затворени за лица, различаващи се по етнически, расов или верски признак и то при условията на традиционно усложнената обстановка в съседните на България държави. Понятиeто „малцинствен език“ е чуждо на българската правна система и не се приема за равнозначно на понятието „майчин език“ по смисъла на чл.36 ал. 2 от Конституцията. Съдът намира, че съществува определено несъответствие между понятията „език на малцинство“ и понятието „майчин език“. Според международното право понятието „език на малцинство“ е относимо само към лица, принадлежащи към национално малцинство чийто статут е суверенно уреден в съответната държава. И следователно е определено по позитивен начин. Конституционното понятие „майчин език“, обаче, е определено по негативен начин - то е относимо само към лицата, за които българският език не е майчин. Няма и еднозначно определение за същността на понятието – като език единствено на майката, на бащата (при смесени бракове), езикът който се говори предимно в семейството и особено според изискванията на вероизповеданието или по всякакъв нормативно нерегламентиран начин. Това води до грубо нарушаване на равенството и достойнството на личността, тъй като преследваните политически цели по правило са свързани с установяването на властови отношения между хората.

            Съобразно залегналите принципи и разпоредбите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и на други договорености, в България – наред с Турция, Белгия, Франция и други държави няма уреден статут на малцинства. От това следва, че у нас за „малцинствен език“ като правно понятие не може поначало да се говори. България е ратифицирала Рамковата конвенция, изразявайки от едната страна подкрепата си за залегналите в нея принципи и разпоредби, а от друга - с оглед на закрилата или в защита на българските малцинства в съседни или по-далечни нам държави, на които договорно е признат статут на български малцинства - в Турция, Гърция, в Сърбо-хърватско-словенското кралство, (СФРЮ респ. сегашна Сърбия), в Молдова, Украйна и други страни, които се нарушават главно поради нехайството на българските власти.

      Изложените факти и обстоятелства потвърждават наличието на стимулирани от етнорелигиозния шовинизъм на ръководството на ДПС стремежи, на които българският народ и държава са задължени да противодействат в съответствие с международното конвенционално право и националното ни законодателство.

                                                                             и. д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                                                  (Милко Бояджиев)
                                                                             секретар :

                                                                                                                 (Румен Воденичаров)

ЧУЖДИ ПОЛИТИЦИ ПРАВЯТ ОТ ПРАВДАТА КУРБАН ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СТРЕМЕЖИ

СДРУЖЕНИЕ ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ

ЧУЖДИ ПОЛИТИЦИ ПРАВЯТ ОТ ПРАВДАТА КУРБАН ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СТРЕМЕЖИ  

           Публикуваното през м. декември 2014г. фактологическо изследване „Отношенията между България и Турция в ООН и ОССЕ в периода 1984 – 1989г.“[1] е повод за сериозни размисли и трезви оценки, основани на международни правни стандарти и договореностите между двете страни. При това авторът - посланик Иван Гарвалов, е свидетел и непосредствен участник в изследваните събития. В резултат на дългогодишна активна дейност и значимите изяви на автора в Организацията на обединените нации и на форуми на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, изследването впечатлява с обективност и коректност при излагане на фактите, тяхната валидност и значимост на фона на създаваните проблеми.

         Един от ултимативно налаганите от турска страна въпроси на срещите на делегациите на двете страни бе за признаване статут и колективни права на турско малцинство в България.

       Следва да се отбележи, че още от учредяването на ООН (1945г.) и приемането от Общото събрание на Всеобщата декларация за правата на човека (1948г), претенциите за нормативно уреждане в отделните национални държави на  малцинствен статут за определени групи от населението по общностно разделящи признаци, като раса, народност, език, религия, бяха превърнати в значим стратегически проблем на международните отношения. На такава основа, приемайки по презумпция съществуването на различия между  човешките индивиди, едни държави провеждат политика за юридическо утвърждаване и в защита малцинствените права на откъснати и живеещи в политическите граници на друга държава свои сънародници.  Други държави се стремят да наложат признаване малцинствен статут за определени групи,  като ефикасен инструмент за нарушаване суверенитета, териториалната цялост и разбиване националното единство, използвайки го за намеса във вътрешните работи на съседни страни и най-вече като основание за териториални претенции. При невъзможността за постигане на приемливо за всички становище по тези  взаимно изключващи се стремежи, Съветът на Европа прие на 9.10.1993г.на съвещание на  ОССЕ във Виена един прагматичен подход  с решението за изработване на Рамкова конвенция за защита на лицата, принадлежащи към национални малцинства, с оглед трансформиране постигнатите в тази насока от държавите политически решения в правни задължения. При това не са допуснати никакви заместващи понятието „национално малцинство“определения, като етнически, религиозни или други „малцинства“, общности, групи  и т.п. В основата на приетата на същото съвещание Виенска декларация е залегнало изискване за признаване статут на национално малцинство само при наличието на две принципни положения. Едното се отнася до обстоятелството, че то е образувани вследствие на историческите превратности т.е. насилствено присъединяване на чужди територии ведно с тяхното коренно население към друга държава. Второто е, че признаването на наличие на статут на национално малцинство е изключителен прерогатив на национален суверенитет. В тази връзка е постановено разпоредбите на РКЗНМ да бъдат претворени като част от вътрешното право посредством националното законодателство на ратифициралите я държави. Някои държави се присъединиха към Рамковата  конвенция в знак на принципна подкрепа и/или за защита на сънародниците си в чужбина (България), Други посочиха поименно общностните групи и основанията си за предоставяне статут на национално малцинство в своите граници. Трети - отказаха  категорично да я ратифицират като декларираха, че не признават наличие на малцинства на своята територия (Турция). Провеждащите непримиримо тази едностранчива политика държави превърнаха проблема с неговата стратегическа същност в дълбок разлом по отношение решаването по принцип на проблема с националните малцинства, както и относно въпроса за малцинствата изобщо.

      Известно е, че след Освобождението от турско робство (1878г), от България на пет пъти са откъсвани исконни български земи заедно с коренното им население и присъединени към чужди държави. Известно е също, че на Балканите османо-турска колонизация е била невъзможна по демографски причини, а т.нар.„етнически турци“,помаци, читаци и лица с туркоезични прякори са българи по народност, потомци на насилствено ислямизирани и потурчени през вековете наши сънародници. Бидейки български граждани те следва да бъда третирани като българи по националност и никоя друга държава – включително Турция, не може да говори от тяхно име. Освен ако умишлено иска да се меси във вътрешните работи на България. Ето защо, както е посочено в изследването, при подписването през 1989г.  на Рамковата конвенция, българската делегация е направила официално изричната уговорка, че „В България никога не е имало и няма турско национално малцинство.“! А със закона за  ратификация на РКЗНМ (26.02.2005г.) Народното събрание прие Придружаваща декларация в която се подчертава обстоятелството, че: "...Ратификацията в никакъв случай не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност“ и се изтъква (съгл.чл.21) важността на основните принципи на международното право. Крайно уместно в случая е да се уважават препоръките на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа  №1492/2001 и№1623/2003, в които ратифицирането на РКЗНМ се определя като абсолютно необходима предпоставка  за равнопоставено сътрудничество в общността на европейските нации!  Следва още да се добави оповестеният през 1994г. от Комитета на ООН по правата на човека Общ коментар 26/50, с който изрично се отхвърлят всякакви интерпретации и стремежи от страна на някои етнически и религиозни групи за предоставяне на нелегитимното право на отцепване.

       Българските представители в структурите и форумите на ООН и ОССЕ последователно и коректно са проявявали стремеж за взаимно разбирателство при отстояване интересите на страната и стриктното съблюдаване изискванията на международното конвенционално и обичайно право. Това поведение е намирало конкретна подкрепа при провеждането на гласувания за участие на страната ни във важни за световната общност начинания. Това е от особена важност при преднамерено създаваните конфликтни ситуации, породени от агресивното и некоректно поведение на турската страна и нейните натовски съюзници във форумите на тези две организации през периода на Студената война  - от времето на терористичните актове на 30.08.1984 в Пловдив, Сливен и след това, провокирали твърди ответни мерки на властите – включително смяна имената на българските мюсюлмани (т.н.“възродителен процес“ 24.12.1984г.- май 1985г.) и предизвиканото от турската държава масово изселване през 1989г. През този период в нито един документ на ООН не е залегнало критично отношение към България по изложените във фактологическото изследване въпроси 

       Особена значимост при съществуващите по това време и впоследствие обстоятелства има фактът, че вследствие обвързаността на нашата държава с разпоредбите на РКЗНМ, България се намира в неравнопоставено т.е. дискриминирано, положение в отношенията си с другите държави – членки, които не са я ратифицирали. Това означава, както е споменато във фактологическото изследване, че българската страна може винаги да бъде подлагана на несправедливи критики и поставяна в крайно неизгодно положение, особено по време на периодичните разисквания в органите на ООН и ОССЕ, Същевременно страни, като Турция    например, са недосегаема за агресивното си и арогантно отношение по въпросите за правата  на ислямизирани и потурчени български граждани, каквото често е проявявано на множество форуми, конференции и срещи. Такъв пример е изразеното на Конференцията по човешките измерения на ОССЕ (Париж май-юни 1989г)искане България „да спре геноцида на турците( !), да им се възстановят не само индивидуалните, но и недопустими от международното право колективни общностни права. Също така, те да бъдат признати официално за „национално малцинство“, да се признае езикът,  той да се изучава в училищата и на него да се преподава. Най-остро е осъждана политиката за смяна на имената на българите-мохамедани и след това на българските мюсюлмани, каквато политика по закон е провеждана в самата Турция.

     При последователно отстояваните мотиви, отговарящи изцяло на международните правни стандарти, българската страна бе оставена без подкрепата на съюзниците си сама, за разлика от активната поддръжка на държавите от натовския блок и дори по противоречащите на  общо - приетите норми нестихващи турски аспирации. Сега това обстоятелство гузно се обяснява с провежданата от Михаил Горбачов  политика за разпадане на Съветския съюз и на всички еропейски социалитически държави.  

      Като важни аргументи в защита на българската теза могат да се посочат множество факти.       В декларация на правителството на Турция на 95-та сесия на Комитета на министрите  на Съвета на Европа (10.11.1994г.) се изтъква, че „по исторически и културни причини, терминът „малцинство“ не се използва в Турция, освен за означаване на немюсюлманските общности. Останалото население представлява мнозинство без разлика от етническо,  езиково или религиозно естество.“

       В текст “А“ на Протокола, съставляващ неразделна част от Договора за приятелство между Българи и Турция от 18.10.1925г., чието съблюдаване е потвърдено в договор от 1992г., обаче се казва: „Двете правителства се задължават помежду си да осигурят ....на българското малцинство в Турция... от разпорежданията, уговорени в Лозанския договор.“

       Според чл. 42(9) на турския Наказателен кодекс „никакъв език, освен турският, не може да се преподава на турски граждани в учебните заведения“.

      Чл. 66 (1) от същия кодекс постановява, че всеки, който е свързан чрез гражданство с турската държава е турчин“ (по народност). Така по действащия и понастоящем законов  ред са подложени на насилствена асимилация всички лица от различен на турския етнически произход – кюрди,сирийци, българи.

     Чл. 142 §3 на кодекса предвижда до 3 години затвор за извършване на пропаганда, коятo има за цел отслабване на националните чувства. За всяка дейност, насочена към  национален сепаратизъм, е предвидено смъртно наказание.

     Законът за политическите партии от 1983г. отразява разпоредбите на чл. чл. 52, 53 и 54 от Конституцията на Република Турция по начин, който забранява политическите партии да твърдят, че в Република Турция има малцинства по национален, расов или езиков признак. Също така да си поставят за цел да накърняват националното единство чрез формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура.

   Впечатлява изискването на Закона за фамилните имена (2.01.1935г.), съпровождан с Регламент за фамилните имена № 1720 и Инструкции за фамилните имена, с които се налагат ограничения при избиране на фамилно име. Според  закона те не могат да отразяват връзка с номадско племе, не могат да са присъщи на чужда раса, на чужд народ и т.н. Имената задължително трябва да са на турски език. Приелите по разни причини  турско гражданство лица са задължени да приемат нови турски фамилни имена! Личните имена в Република Турция се определят според  Закона за гражданските въпроси № 1587 и от Ръководството, задълженията и дейността по гражданските услуги, чл.16 (4) на който гласи: „Не могат да се поставят имена, които не отговарят на националната култура, на моралните норми, на обичаите и традиции, които притесняват обществото.“

     Посочените примери доказват незачитането на всякакви правни и морални норми през периода 1984 – 1989г., а и след това от турските държавници и  техните съюзници спрямо  България. И особено по отношение взетите от властите у нас мерки срещу постоянните провокации и терористичните акции на чуждата агентура – включително със смяната на небългарските имена по време на т.н.“възродителен процес“. Не бива да се пренебрегва и традиционно изразяваната в синтез със исляма пантюркска политика на т.нар „стратегическа дълбочина.“ за възстановяване на ролята на  турската държава на териториите на бившата Османска импeрия и на първо място в България. В този смисъл сегашният президент на Турция Ердоган заяви на 8.12.2012г. в някога населения от българи източно-тракийския град Кешан: „Когато говорим за Тракия в границите на Турция, това означава както Одрин, Такирдаг, Къркларели и разбира се Истамбул, така и Комотини, Солун, а също Кържали и Делиормана в Булгаристан, дори земите до Скопие и Босна“. Защо в град Кешан ли? Отговорът се намира в Доклада на Карнегиевата комисия (1914г.) стр.130: „...когато турската армия среща българи, събитията бледнеят в сравнение с това, което се е случило в Булгаркьой, отстоящо на няколко километра от Кешан.“ А тази провокация не бива нито да се пренебрегва нито забравя!

     Остава енигма как нашите управници на прехода отговарят според присъщата си природа на хамлетовската дилема: дали е по-благородно да се спотайват и примиряват с камшиците и стрелите на побеснялата съдба или с достойнство и твърдост да й се противопоставят.

                                                                    

                                                                                              (Милко Бояджиев)

                                                                                              (Румен Воденичаров)            

[1]) 2014. Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия

ISBN 978 -954-463-181-9

СТРАТЕГИЯТА НА ЕТНО-РЕЛИГИОЗНИЯ СИНТЕЗ

      Исторически доказано е обстоятелството, че в сравнение с другите европейски страни, у нас открай време съществува висока степен на верска търпимост и взаимно зачитане на битово ниво на религиозните убеждения. Основната  причина е в присъщата демократичност на традиционното източно православие, основана на каноническата повеля за братство между всички хора и  моралното изискване за  съпричастие към всички страдащи. За разлика от него, обхващащото около 10% от населението на страната ислямско вероизповедание, по своята автентична кораническа същност то е твърде агресивно и догматично несъвместимо с христнианското мирозрение. Ислямът е много повече от могъщо и всепроникващо религиозно учение. Той налага на правоверните каноничен начин на живот и е преди всичко политическа сила, насочена към налагане волята на Аллах по цялата планета. Мюсюлманите считат за братя само своите едноверци. Дори “хората от писанието” (християни и юдеи) са длъжни според Свещения Коран за да изповядват вярата си да плащат поголовен данък (откуп)  “със своята ръка, бидейки унижени”.

    Стратегическата идея за изграждането на ислямска дъга на Балканите включва територии на Албания, Босна, Косово, Сърбия, Македония, Гърция и България до Турция се осъществява последователно с всички възможни средства. У нас тази задача се изпълнява на основа на турко - ислямския синтез от ДПС в единодействие с Главното мюфтийство и с помощта на другите партии от управляващата сега коалиция. Това единодействие се проявява особено ярко по време на избори, когато джамийските ръководства се превръщат в партийни структури за агитация и пропаганда сред изповядващите исляма и “самоопределящи се” за турци ислямизирани и потурчени корени жители, преобърнати в мюсюлмани цигани и българи по народност мохамедани.

     Тази дейност противоречи не само на българската Конституция,  забраняваща използването на религиозните общности и институции, както и верските убеждения за политически цели. В приетата от Конгреса та Либералния интернационал (октомври 2003г.) резолюция се изтъква, че основаният върху индивидуалните права на човека, демокрацията и върховенството на закона свят, не е гаранция за семейни, обществени, културни и религиозни връзки и традициите. Либералният интернационал потвърждава обаче, че всеки човек има права и свободи да практикува своята религия, да избира предпочитаното вероизповедание без да е подлаган на репресии, дискриминация или потискане. Религията не трябва да се превръща в инструмент за нарушаване правата на човека. Либералният интернационал поддържа необходимостта от ясна граница между организираната религия и държавните институции – включително политическите партии.

    В колаборация с мюфтийските ръководства, ДПС пренебрегва прокламираните от ООН, ОССЕ, СЕ и ЕС универсални норми и провежда политика на неотменно противопоставяне. В отчетен доклад пред Национална конференция, председателят на ДПС А.Доган заявява: “Аз мога да заявя категорично, че няма да позволя на никого, в това число на парламент, президент, правителство, изпълнителни органи, политически сили да диктуват нашите права и свободи в този регион. Съзнателно хвърлям ръкавицата в техните очи. Ако този, който се осмели да реши съдбата на този регион – нека го направи! Движението за права и свободи защитава колективните права на човешките общности и ще продължи да се опредметява в тази дейност. Ако в този контекст трябва да избирам между приоритетите на националната сигурност и правата на човека, ние ще изберем правата на човека и всичко, което произтича от това. За това не трябва да се правят никакви илюзии. Защото верижната реакция може да бъде толкова неочаквана и грандиозна, че на Европа ще се наложи да чете твърде дълго балканската история преди да се осмели да помогне.”. Същността на тази декларация се корени в свещените разпоредби на Корана: “А когато вие срещнете тези, които не повярваха, то удар с меч по шията, а когато проведете великото си клане, то подсилете оковите им.” (К 47;4)

БЪЛГАРСКИЯТ ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН МОДЕЛ Е НЕСЪВМЕСТИМ С ЕТНИЧЕСКИЯ МОДЕЛ НА ДПС

       Отчетният доклад и приетата на VІ Национална конференция на ДПС (април 2006г.) Програмна декларация съдържат множество словесни еквилибристики и преднамерени внушения, игнориращи възприетите в рамките на ООН, Либералния интернационал и европейските институции международно-правни норми, определения и понятия. Очевидният стремеж е да бъде наложен в общественото съзнание феодалният по своята същност етнически модел на ДПС като политическа субстанция на някакво имагинерно мултиетническо държавно образование. Прокарват се отречените от световната общност “колективни малцинствени права”, използвани като един от приоритетните инструменти за подронване националното единство и разбиване териториалната цялост на българската държава.

    Силно въздействащ в същата насока фактор е несрещащите отпор усилия на някои държави – пряко или чрез действащата у нас широка агентурна мрежа на всички равнища на властта и обществения живот, за медийно захранване и финансово подпомагане на движението с оглед техните стратегически цели в района на Балканите и Близкия изток.

     Необходимо е поначало дебело да се подчертае и безусловно да се възприеме от цялата наша общественост утвърденото от световната организация и европейските институция принципно положение, че всяка доктрина, теория или политика, която има за цел или резултат да попречи на основата на етническа принадлежност, произход или вероизповедание на ползването или упражняването на правата на човека и индивидуалните свободи, е ненаучна, социално несправедлива, опасна и дори престъпна. В нарушение на тази международно-правна договореност, движението провежда политика, базирана на чувство за расово превъзходство и етношовинизъм, нацелена към изграждането на митичната държава Туран в синтез със стремежа за световно ислямско религиозно господство. Тъкмо на тази основа ДПС формира своята доктрина, съставляваща неизменната основа на неговото съществуване. Така с недопустими похвати се прокарва разграничаване, обособяване и последващо противопоставяне по етнически и религиозен признак , в границите на страната  тихомълком се прокарва административна и териториална дезинтеграция и дестабилизация на държавата ни по изпитаният от ДПС модел  на “държава в държавата”.

       Широко рекламираният от ръководството и колаборационистите на ДПС , като единствен конвертируем политически продукт т. н. “български етнически модел”, разпалващ расова, национална, етническа и религиозна вражда,  е кулминация на пропагандните хватки за налагането на разрушителни за суверенитета, националното единство и териториалната цялост на България стремежи. Ключовото понятие  в тази словесна постройка е думата “толерантност”. При нарастващата опасност от етно-религиозен рекет и конфликти,  със създаването на условия за предоставяне на привилегии и за дискриминация на преобладаващата част от населението на страната,  при  съществуващите в съседни нам страни обстоятелства, думата “толерантност” означава липса на имунитет (защитна система) срещу беззаконието и екстремизма, проява на едностранна и безгранична търпимост към вътрешни и външни заплахи. Би било уместно в тази връзка да бъде зачетено становището на Конституционния съд в Решение № 1/2000 г. за значението на дейността: “За конституционноста на една партия трябва да се съди преди всичко от нейната дейност. Не е достатъчно преценката да се извършва само от заявеното в устава и програмата. Уставът на една партия може да се окаже една книжна фасада, целяща само да се улесни регистрацията й. Затова е необходимо да се види  каква е в действителност дейността на тази партия, прикрита от фасадата. Възможно е документите да прикриват цели, намерения и дейност различни от тези, които са публично обявени. Необходимо е да се сравни съдържанието им с практическата дейност на  самата партия В този смисъл се е произнесъл Европейския съд по правата на човека в Страсбург (решение от 10 януари 1998г. по делото ТОКП и други срещу Турция)”.

    Според европейските стандарти (решение на Международния съд в Хага, Европейска конвенция за гражданството) , нацията се състои от индивиди с равни права и еднакви задължения, които имат трайна политико-правна връзка с държавата основана на социална привързаност, действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства. свързани  с реципрочност на права и задължения. Може да се твърди, че ръководството на ДПС последователно е прокарвало несъвместими с посочените стандарти разбирания. Те се свеждат до абсурдното твърдение за българския народ като конгломерат от различни етнически, религиозни и езикови малцинства, в които индивидите се реализират опосредствано чрез колектива, а не пряко чрез присъщата му личностна идентификация. ДПС прокарва политика за повишаване ролята на различни социо-демографски групи с настояване за уреждане на специален статут. Мултиетническата идея за българската нация консолидира потурченото население в доминираните от  движението райони с цел то да бъде превърнато в автономен, културно-езиков блок в границите на страната.

      Истинският смисъл на провежданата от ръководството на ДПС политика е документиран в издадения през 2001г. сборник от речи и съчинения на Ахмет Доган. В неговата лексика неотменно са включвани неприемливите от юридическа гледна точка думи “малцинства” и “колективни права”. Те определят тенденциите, залегнали в устройствените документи: устави, програми, доклади, декларации, прокламации и речи, както и осъществяваното на всички организационни и обществено-политически мероприятия. При това, въпросът не е дали са съобразени с международните норми и националното законодателство. Защото отговорът е отрицателен – не!

     Авторът на сборника потвърждава обстоятелството, че ДПС  “още от самото си създаване.е етническа партия”. И че “малцинствата на Балканите са били използвани и преди като инструмент за дестабилизация”. По – нататък той изтъква: “ общото в тази стратегия е използването им като “пета колона” с усилено насърчаване на амбицията да получат ограничен суверенитет в рамките на страната, в която живеят или пълна независимост с образуването на етнонационална държава”. Под прикритие на присъщите му словесни извъртания, А. Доган свежда своите изказвания до една етно-религиозна доктрина, според която основната цел е утвърждаването на мултиетническа държавна система на квотен принцип, позовавайки се на недопустимото от международните стандарти “самоопределение” на социо.демографски групи (общности, малцинства) с оглед постигане  лелеяното “право на сепаратизъм и независимост”. Като последваща стъпка лидерът на ДПС твърди, че етно-религиозната идентичност поставя въпроса “ за прокарване на националните граници по естествената разделителна линия на етническите общности”.  Това са продиктуваните от имперските интереси на съседна нам държава въжделения  на лидера на ДПС, който без ни най-малко да зачита залегналата в договорите за Европейския съюз институционалната и доктринална същност на  общността поддържа несъстоятелната теза, твърдейки: “в процеса на европейската интеграция  и включването в обща система на сигурност, държавата и основните й институции ще намалят суверенитета си за сметка на международната общност и суверенитета на гражданското общество и неговите членове”. 

     В същата насока А. Доган прокарва деструктивното си разбиране, че щом в реалната политика се появи възможност за нещо – примерно опредметяване ролята на малцинствата като “пета колона”, то “по правило се намира и необходимият политически субект, който да превърне тази политическа възможност в необходимост, а след време и в реалност”. Тези коварни замисли са в дълбоко противоречие със съвременните либерални идеи. В телевизионно обръщение “С лице към нацията” от имеуто на правителството на Съединените щати се заявява: “Едно от нещата срещу които воюват съюзниците в НАТО е идеята щото принадлежността към определена държава или нация да се определя по етнически или религиозен признак. Това вредно схващане е причинило много кръвопролития, нашествия и войни, включително и през последните месеци”.

    В споменатия авторски сборник от 2001г., председателят на ДПС заявява: “Едва ли може да се намери етническо, религиозно или национално малцинство, което в определена степен да не иска да  бъде

Обединено около идеята за гарантиране на собствените му права за културно и (отчасти) административно самоопределение”. Саморазобличаването му се допълва с декларацията: “ правата на малцинствата не са самоцел, а средство за постигане на ясно поставена стратегическа цел”., която се свързва “със стратегията за прекрояване на политическите граници съобразно етнокултурните граници”!

    Решаването стъпка по стъпка с провокирани етнорелигиозни конфликти, превръщането на държавния суверенитет във функция на “правата на малцинствата”, допускането на автономни териториални образувания, предоставянето на “ограничен суверенитет” на общностите и по-нататък пълна независимост, съчетано с последващо прекрояване на съществуващите граници по “естествената разделителна линия на етническите общности” е доминантата в политическото мислене  и план за действие  на ръководството на ДПС.

Характерно за провежданата сепаратиска политика е постоянното участие     в национални конференции и други публични мероприятия на ДПС на министри, шефове на разузнавателни служби, депутати от Меджилиса – включително на нелегалното крило на пантюркско-ислямската терористична организация “Сивите вълци” имаща за крайна цел възстановяването на Османската империя в границите на митичната държава Туран. Изявленията на наставниците-гости изразяват безусловния патронимат на Р.Турция над потурченото през петвековното робство коренно население по българските земи, сега “самоопределило се”за турско, върху българите-мюсюлмани и преобърнати в исляма цигани. Открито се дават поръчения какво трябва да се прави за трайното обвързване на двете държави в единен организъм под егидата на южната ни съседка.

    В последните редове на споменатия сборник, авторът – несменяем партиен и “държавен” ръководител, с присъщото му расово високомерие, себевъзвеличаване и философско-религиозен екстремизъм обявява нов световен ред при който “идентичността ще ражда идентичност само ако идентичността ти се превърне в принцип на всяка друга идентичност”!?

   Става безпощадно ясно, че провежданата от ДПС  под авторитарното лидерство на А. Доган политика е напълно несъвместима с прокламираните либерални ценности и интернационални стандарти, както и в противоречие с духа и съдържанието на нашата Конституция, забраняваща организации и дейност, насочена срещу суверенитета, териториалната цялост и националното единство.

ДПС ОТ МИНАРЕТО НА ДОГАН

     Детайлно разработената политико-военна стратегия за изграждане на митичната държава Велик Туран, обхващаща целия “турски свят” от Адриатика до Китайската стена, се прилага последователно десетилетия наред. Тази шовинистично-расистка идея е подхранвана от носталгията по разпространената някога на три континента Османска империя. След разгрома и превръщането й през 1923 г. в светска Турция, днес тя се стреми да възстанови ролята си на регионална световна сила на базата на пантюрко-ислямския синтез и официално прокламираните тези  за Турската историческа доктрина и Слънчевата теория за езика. Видни политици след Ататюрк, от Демирел, Йозал, Ялмъз, Тюркеш, Ербакан и други до сегашните управници на страната, са впрегнали всички усилия за постигане, с подкрепата на религиозни екстремисти и примиренчество на военните, на заветната цел. Етапи в тази насока са присъединяването на областта Александрета (от Сирия), инвазията в Северен Кипър, събитията в Босна, Косово, Санджак, напрежението в Македония. Претенциите за закрила на помаците и потурнаците (потурченото и ислямизирано коренно население) в България  са друг тактически елемент на хегемонистичните стремежи за налагане имперската воля но Анкара в Югоизточна Европа. Прилага се отиграната тактика на обособяване и разграничаване на населението въз основа на етнически и религиозни различия с последващо отцепване на определени райони и създаване на независими етно-държави и/или присъединяването им към съседни политически конфигурации.
     Ръководството, организацията и реализирането на тези стремежи е възложено на мозъчен тръст. в който участват  пропагандни, външнополитически и други ведомства, изселнически организации, религиозни общности. Съществена роля имат поставените под контрол, намиращи се в други страни и щедро финансирани движения, партии, граждански организации, които неотклонно изпълняват  даваните им  директиви. Неадекватната  хуманистичната политика на европейските държави, подкрепата на съюзнически дипломатически мисии и всевъзможни централи, разкриват широки  възможности за безпрепятствено проникване и решаващо влияние върху публичните и гражданските институции най-вече в балканските държави. В случая задокеанската поддръжка е мотивирана с определянето на славянското православие за основна заплаха на западните ценности – дори по-опасна от развиращият се ислямския фундаментализъм и тероризъм.

     Значимо място в тази стратегия имат изградените като нейна интегрална част структури и позиции в България. Подготовката и ръководството на отделните мероприятия е грижа на споменатия мозъчен тръст посредством дипломатически канали, мрежата от резиденти по цялата страна и непосредствените контакти на упълномощени сътрудници. Само конкретните изпълнителски функции са възложени на основаната на авторитарен принцип антиконституционна етно-религиозна партия ДПС, чието присъствие още от нелегалния й период бе ултимативно наложено и постоянно подкрепяно от външни фактори.

     В своята дейност движението прилага два коренно различни подхода. Единият е насочен към користно мотивирани съмишленици, колаборационисти и клиентилисти от всички сфери на обществото – политици, журналисти, социолози и т. п. Вторият подход се състои в дискретно манипулиране на най-консервативната етно-шовинистична, подвластна на религиозен екстремизъм и на партийния апарат среда.

     В моменти на цинична откровеност, централното и местните ръководства на ДПС разкриват своята същност в разрез с международно-правните норми, демонстрирайки ролята си на проводник на пантюрко-ислямския синтез и пълна подчиненост на чужди интереси и домогвания. Така на  конференция в Женева (1991г) на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа бе направена декларация, в която се казва: “Движението за права и свободи беше създадено със съвсем определена политическа цел: да защитава колективните права на човека в България.” И по-нататък “на 7 юни т.г. парламентарната група на ДПС напусна парламентарните заседания на ВНС в знак на протест против неприемането в новата Конституция предложените от движението текстове и алинеи, които визираха гаранции на националните, етническите, езиковите и религиозните малцинства в България. По същата причина депутатите от ДПС не поставиха подписите си под новата Конституция, приета на 12 юли 1991г.” Каква по-ярка манифестация на неприязън към съответстващия на международните норми правов ред в България!

     На политическата сцена у нас се утвърди гротескния персонаж на философстващия политикан в лицето на Ахмед Доган. Едно от постиженията на интелектуалното му словоблудство е съчинението “”идентичност” и “интеграция”” (1998г.). В присъщия му стил той счита,че прокламираният от Великата френска революция принцип на равенство на всички граждани пред закона “изяжда принципа на свободата”. Това кощунствено твърдение, отричащо наред с егалитаризма и свободата на словото, мисълта и убежденията, е продиктувано от догмата в Корана: “Не е допустимо за истинския правоверен – бил той мъж или жена, когато Бог и Неговият пророк са повелили нещо, да има свободата да избира друго на своя собствена глава.” В неизменната представа на мюсюлманина (а такъв се счита Доган), правата и свободите на човека са излишни, защото всеки е длъжен навсякъде и винаги да изпълнява волята на Всевишния. Колективната верска изява замества идентичността на отделната личност, превръщайки се в препятствие за нейната непосредствена интеграция в националната държава. Възхваляваният от Доган етнически и верски колективизъм затваря институционално свободния човек в религиозно-социална килия, унищожавайки един от вродените инстинкти на човека – неговия стремеж към лична свобода и идентичност.  На тази основа Доган в лицето на ДПС осъществява един от най-чудовищните експерименти в българската история. Вместо да действа за осигуряване свобода и взаимоуважение, депесарската доктрина произвежда абсолютно подчинение, изразено във формулата: ДПС= пантюркизъм + ислям. “Здравият разум” на нашата политическа прослойка се свежда до измамното внушение за етнически и религиозен мир с цената на едностранна толерантност т.е. липса на имунитет срещу екстремизма и насилието до настъпване на икономическото и политическо господство на определящата се за “етническа партия от национален тип” или “национална партия от етнически тип”.

     Утвърждаваната колективна пантюрко-ислямска малцинствена идентичност задължително се съчетава с пренебрегване  правата и свободите на отделния български гражданин и обезличаване на българската националност посредством стимулиране на групови привилегии по общностен признак. Понятието “права на отделната личност” няма аналог в ислямската правна терминология. Тъкмо обезличаването на човешката идентичност е предпоставка за ликвидиране на българския унитарен държавен строй и превръщането му във функция на политико-икономически и религиозно-кланови структури. Неслучайно превърнатото в исляма и потурчено през османското робство коренно население по българските земи сега е манипулирано с пропагандиране на героична патетика, кодове и празници, придружени с щедри субсидии от тайнствени фондове и дарители за възхвала на етно-шовинизма и тероризма.

     Преднамереното акцентиране от Доган и преекспонирането на съществуващите различия се прави с оглед постигането на привилегии и други обезпечени със специален статут изгоди, което според международните стандарти е абсолютна дискриминация. Явен признак за посочената опасна за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на държавата ни тенденция е присъщото на феодализма квотно разделение на властта по начина, дестабилизирал бивша Югославия, а сега тактично  прилаган в България. Провокативно се прокарва недопустимото от международните стандарти “право на самоопределение” на отделната личност по произход, който обаче е неизменен по рождение и не може да бъде субективно променян. Наред с това преднамерено се омаловажават присъщите на българина добродетели на социална привързаност, действителна солидарност в рамките на националната общност, наличието на общи интереси и чувства, на изискванията за реципрочност на права и задължения.

     Според политико-философските манипулации на Доган, универсалните ценности, като например правата и свободите на личността, не са откритие на съвременното човечество. По-скоро те били откритие на “германо-романските етноси” и са закодирани в базовата им ценностна система. Пак според неговите внушения, съвременният тип (западна) цивилизация е успяла да превърне тези “императиви” в кодове и понятия на цивилизационноста изобщо. Без да споменава буквално, Доган застъпва друга, по-висша и непонятна за неверниците, присъща на исляма, цивилизационна философия.

     Ключово за Доган понятие е “етноедентичност”. Тълкуването му трябва, по неговите думи, да доведе “до преосмисляне и интерциално визиране на реалностите във връзка с новата идентификационна вълна на етносите и политическите субекти, като очевидно битие на света.” Така Доган, в присъщият му трудно разбираем и арогантен стил, обявява непризнатия от никого статут на тюрко-ислямско “малцинство” у нас за субект и елемент на националната ни идентичност. С това политическата прослойка трябвало да се съобразява ако иска да се чувства комфортно в страната и да била получила легитимация за евроидентичност! Тези твърдения на лидера на ДПС са атестат за неоспоримо расово и верско превъзходство, за сигурност в подкрепата на ръководещите го външни фактори. Връх обаче на политико-философския деструктивизъм на Доган е твърдението, че европейската идея, свързаната с нея евроидентичност и интеграция на народите от Стария континент в Европейския съюз са митове, маркиращи комплексираността на българите и вътрешната им потребност от пореден покровител. Едва ли може да се намери по-саморазобличаващо се словоблудство, насочено срещу европейските интеграционни стремления и доказващо по-убедително деструктивната мисия на Доган и предвожданата от него пантюрко-ислямска партия.

     В сборник от есета (2000г.) Доган неприкрито изтъква: “Малцинствата на Балканите са използвани и преди като инструмент за дестабилизация” и че “общото в тази стратегия е използването им като “пета колона” с усилено насърчаване на амбицията да получат ограничен суверенитет в рамките на страната в която живеят или пълна независимост с образуването на етнонационална държава.” Разбираемо в този смисъл е изказването на Доган на международна конференция (1999г.), че “още от самото си създаване ДПС ясно се осъзнаваше за етническа партия”. Ето защо е необходимо, пак според него, преформулиране на разбирането за национална държава като мултиетническа държава с мултиетническа демокрация. Доган многократно акцентира върху утвърждаването на многонационалната държава с включването на квотен принцип в нейната тъкан на “колективни права” на така наречените етнорелигиозни общности или малцинства, които да имат законна възможност с позоваване на “самоопределение” да постигнат право на сепаратизъм и независимост. Следващата стъпка според Доган, е “прокарване на националните граници по разделителната линия на етническите общности”.
     Авторитарният ръководител на ДПС разчита, че “в процеса на европейска интеграция, държавата и основните й институции ще намаляват суверенитета си и  вследствие разширяване на провокирани етно-религиозни конфликти ще го превръщат във функция на правата на малцинствата”. “Както и да се дефинират и обясняват, заявява Доган, малцинствата са колективни личности”. “Няма и не може да се намери малцинство, което да не иска да бъде обединено около идеята за културно и административно самоопределение”. “Правата на малцинствата не са самоцел, а средство за постигане на ясно поставена стратегическа цел”.

     Погледнатите от минарето на Доган и контролиращите го задгранични ръководни институции автентични разбирания и стратегически домогвания могат да бъдат интерпретирани само еднозначно. Те още по-ясно разкриват отдавна надвисналата над държавата ни заплаха, което налага единен и несъкрушим отпор на посегателствата върху суверенитета, националната сигурност и териториалната цялост на държавата ни. В това отношение можем да се надяваме и на основаната на общото хуманистично, религиозно и историческо наследство политическа солидарност на държавите-членки на Европейския съюз.